Дългото чакане: На Мишо му омръзна да е бъдещ баща

Преди 4 месеца написах това: „От 1 януари 2021 г. вече съм съвсем различен човек. Или по-точно съм се запътил към това да стана друг човек. Това не е някакво новогодишно обещание, а е реалност извън моя контрол, която едновременно бавно и ужасяващо бързо се задава в бъдещето. В съвсем близкото ужасно далечно бъдеще.“

Никой не ми каза, че греша.

Минаха 4 месеца, а единственото, което доказва съществуването на живот там някъде, е физическата промяна (която и достатъчно количество дюнери могат да постигнат), едни неразгадаеми размазани разпечатки от видеозон (заради тъпия вирус не ме пускат да вляза) и съвсем леко помръдване в дълбините на Радина (толкова слабо, че един от 3 пъти се оказва, че съм си го внушил).

Да чакаш бебе се оказа доста по-скучно, отколкото си мислех. Вече казахме на всички и я няма тръпката на тайната, прочетох книгите и се оказа, че първите 6 месеца ще си имаме само дрискащо парче месо (никой няма право да се обижда, говоря за своето дете и мога да казвам каквото си искам) и вече я няма паниката ще се справим или не – открихме, че страхотни хора не се справят с родителството и такива, които иначе са пълни некадърници, се оказват чудесни майки и бащи.

Повечето неща, които четох, казват, че до голяма степен поведението на келеша не зависи от родителите, а родителите трябва да съобразят подхода си с поведението на келеша. Така че общо взето първо ще трябва да се запознаем с плода на слабините си, преди да изградим подхода си като родители.

Остана само едно наистина вълнуващо нещо – изборът на името, но тук голямата пречка се оказва Радина. Всички имена ѝ се струват или твърде банални, или прекалено провокативни. Аз вече измислих към 20 имена и никое не се оказва достойно за пумпала в корема ѝ.