петък, 5 август 2016 г.

"Хари Потър и прокълнатото дете" - шизофренично ревю

Добро утро!!!

Понеже не мога да кажа нищо лошо за Джоан Роулинг, но и нищо хубаво за "Хари Потър и прокълнатото дете", се раздвоих и написах две отделни ревюта. Внимание, и двете съдържат СПОЙЛЕРИ!!!

Най-тежкия удар срещу ХП фенството

Джоан Роулинг нанесе най-тежкия удар срещу своето собствено произведение, но не като позволи пиесата да бъде публикувана (всички сме правили грешки), а като я защити в интернет и я обяви за канон.
Историята няма как да е канон, защото е пълна с противоречия. Дори и да намерим обяснение на някои от тях (например защо всички виждат къщата на Потърови, при условие, че са под защитата на Фиделиус), то има и такива, които са си чиста грешка - къде е Сириус, когато Хагрид идва да вземе бебето Хари, или пък как Хари си връща способността да говори змийски?
Най-дразнещото обаче е, че създателите сякаш са се опитали да копират най-популярните фен теории - Албус е разпределен в Слидерин, сприятелява се със Скорпиус, Скорпиус харесва Роуз, Волдемор има дъщеря и т.н.

Времевърт
Цялата история на пиесата е безумие - всичко се върти около един времевърт и опитите на две деца да спасят второстепенен герой от четвъртата книга. Самото присъствие на времевърта е достатъчна причина да не посегнете към книгата - Роулинг признава, че времевъртът ѝ създава повече проблеми в писането, отколкото решава, затова се погрижи ВСИЧКИ времевърти да бъдат унищожени в петата книга, но очевидно на авторите на "Прокълнатото дете" не им дреме, защото в пиесата се появява не един, а два нови времевърта.
Разбираемо е защо на Роулинг ѝ е било трудно да използва това устройство - нейното пътуване във времето е едно от най-добре замислените и изпълнените, които съм виждал в литературата и в киното. "Прокълнатото дете" е точно обратното, ако в Glee направят епизод за пътуване във времето, ще изглежда горе-долу така. Времестранстванията на Албус Потър и Скорпиус Малфой нямат никаква логика. В един от малоумните светове, резултат от промените в миналото, инициаторът на цялото нещо липсва - Албус Потър никога не се е раждал, а Скорпиус никога не е имал причина да се връща и да променя миналото. Най-дразнещото обаче беше, че в един момент Албус се връща при вече върналия се в миналото Албус и му попречва да направи магия, която вече е направил и заради която се е наложило да се върне и да се самоспре, но той не помни, че като се е опитал да направи магията първия път не се е получило. Дори обяснението за объркването е объркващо.
Е, няма какво повече да очакваме от сюжет, който започва с решението на Албус и Скорпиус да скочат от влака, за да търсят времевърт, за който само се носи слух, за да спасят човек, за когото само са чували, че е живял и умрял преди двадесет и няколко години.

Герои
Някои биха казали, че трудно можем да преценим доколко героите са достоверни в пиеса, но абсолютно не е така. Нито суперсантименталния Хари е Хари, нито Рон Съвсемидиота е Рон Полуидиота, нито Излишната Хърмаяни е онази Хърмаяни, която движеше цялата история и успя да доведе Хари до финала. А да не говорим, че в цялото нещо се появява Драко Малфой, който излива душата си пред Хари (колко много е мразил баща си) и двамата стават най-добри приятелчета, въпреки че някога опитваха да се избият един друг и са преживели толкова много сблъсъци помежду си, че дори минималното кимване в Епилога им коства твърде голямо усилие. Но сега са приятелчета.
Най-дразнещи са образите на Албус и Скорпиус, които са напълно неразличими един от друг. Да, в първите сцени ясно е посочена разликата - Албус е по-меланхоличен, докато Скорпиус е забавният и умен (или с други думи единият е Хари, а другият Рон+Хърмаяни), но с развитието на историята двата образа напълно се сливат.

Хогуортс
И нещото, което ме издразни най-много е, че създателите на пиесата не са разбрали Хогуортс. Драмата на Албус е, че не може да намери мястото си в училището (каквато е драмата във всеки посредствен американски тийн филм), не е добър в спорта и не е добър в ученето.
Най-великото нещо на замъка в книгите е, че ВСЕКИ може да намери мястото си там. "Хари Потър" създава усещането, че Хогуортс е жив. Може да мразиш Потърите, като Снейп; може да мразиш мелезите, като Ъмбридж; може да мразиш учениците, като Филч; може да мразиш всички, като Волдемор; но никога не можеш да мразиш Хогуортс. В замъка има място за всеки.

Никога не съм вярвал, че ще го кажа, но Роулинг направи грешка. Дано да се вразуми и да се отметне от думите си, че тази история е канон и още по-дано да се е постарала повече за сценария на "Фантастичните животни". Най-малкото се надявам да е участвала повече в писането му, защото съм сигурен, че ако Роулинг имаше поне малко думата за "Прокълнатото дете", нямаше да е толкова зле - както казва Радина, дори в най-скучната история от Потърмор има повече стойност отколкото в пиесата.
Единственото хубаво от цялото нещо е, че публикуването на книгата ми спести доста пари, понеже бях решен да ида и да гледам постановката в Лондон, въпреки една голяма черна точка, която ѝ поставих още преди да започнат да я играят.

Хари Потър - абсолютният господар на Смъртта

"...така те напуснали като равни този живот."

Девет години след финала на "Даровете на смъртта", който все още много хора не могат да разберат правилно, Роулинг отново успя да зарадва истинските фенове и да обърка повърхностните читатели.
Авторката на "Хари Потър" каза, че "Прокълнатото дете" е канон и ние сме длъжни да го приемаме като такъв. Всичко, което се случва в историята е истина, но защо това да означава, че не се случва в главата на Хари? Това обяснява множеството странни ситуации, несъответствия и необясними промени - просто така се случват сънищата. И каква по-добра форма за тази история от пиеса. За разлика от филма или книгата, пиесата не може да пресъздаде абсолютно достоверно реалността, ние виждаме само парченца от нея и голяма част от света тъне в мрак. Точно като сънищата.

Това, което повърхностните читатели не успяха да разберат е, че пиесата показва завършването на пътя към господството над смъртта на Хари. "Всичко беше наред" ни казва последният ред от книгата, но аз много пъти съм си мислил, че не е точно така - мъртвите са си мъртви и няма начин Хари да не се чувства отговорен. "Прокълнатото дете" разказва точно за преодоляването на тази вина.

Пиесата е пълна със символи, като например времевърта, който символизира спомените и желанието да можем да се върнем и да променим миналото. Първият времевърт те връща само за 5 минути, защото Хари се страхува да мисли твърде дълго за хората, жертвали се заради него. Ако обърнете внимание ще видите, че историята разказва как  някой казва на загиналите заради Хари това, което той не успя да им каже приживе - Седрик, Снейп и т.н.

Въпросът кой е прокълнатото дете може да получи няколко отговора - Албус, Скорпиус и Делфи. Но, както казах, събитията в историята са само мислите на Хари, така че и тримата са един и същ човек - Хари Потър, истинското прокълнато дете.

Най-важна обаче е частта с Годрикс Холоу, където Хари доброволно оставя родителите си да умрат, макар да може да им помогне. Той се научава не само да се жертва за другите, но и да жертва другите за Висшето благо.
Така той става 100% господар на Смъртта.

Но има и нещо, което сигурно дори по-умните читатели не са се сетили - за да бъде човек напълно равен на Смъртта, той трябва да тръгне с нея. И това е, според мен, е най-тъжното - цялата пиеса ни представя последните мигове в ума и сърцето на Хари преди да почине. Не Астория Грийнграс, а именно той умира от рядката болест.

Сбогом, Хари Потър!