петък, 22 ноември 2013 г.

"22 ноември 1963" от Стивън Кинг

Добро утро!!!

Днес се навършват 50 години от убийството на Кенеди. Стивън Кинг има един роман, посветен на тази тема, затова реших да споделя едно ревю, което писах за книгата през лятото на 2012 година.
 ***
Преди три дни прочетох най-новата книга на Стивън Кинг на български и сега, след като я оставих да ми отлежи в главата, искам да споделя мнението си.

Ако изключим някои излишно раздути сцени, тази книга е най-добрият роман, който Кинг е писал през последните 5 години (след „Романът на Лизи”).
Единственото, което знаех за книгата, беше основната сюжетна линия – един човек се връща в миналото, за да предотврати убийството на президента Кенеди. Идеята ми се видя доста изтъркана, а и до някъде в противоречие с останалите книги на Кинг, но когато започнах да чета, бързо си промених мнението.
Книгата всъщност може да се разглежда като три отделни романа, вплетени в едно по един перфектен начин. Всеки от тях има някакво значение за автора и за феновете му.
На първо място основната история – предотвратяването на атентата срещу Кенеди.
22 ноември 1963 от Стивън КингВ послеписа на „22 ноември 1963” Стивън Кинг казва, че идеята за романа му е хрумнала още през 1972 година, но когато е осъзнал колко много време ще му отнеме само да проучи въпроса, се е отказал. Чак през 2009 година се е захванал пак с него, но разликата е била огромна – най-вече Кинг вече не е бил преподавател в гимназия, а преуспял писател с предостатъчно свободно време за проучвания. А писателят е отделил много време за проучвания – не само около историята с убийството на Кенеди, но и за живота в началото на втората половина на 20 век.
За да се подготви за романа, Кинг е прочел купища книги, свързани с убийството, стотици конспиративни теории, интервюта с очевидци и е изгледал много документални филми. В книгата се е стремил към почти пълна достоверност (макар че признава, че е променил някои факти, за доброто на историята), така че „22 ноември 1963” може да се приеме като един исторически роман в който е вложен фантастичен елемент – цялата история е от гледната точка на човек, дошъл от бъдещето, който знае как ще се развият събитията. Дори заглавието на романа помага за изграждане на напрежението, защото е като един краен срок, който не може да бъде забравен и който неумолимо наближава.
На второ място е второстепенната история – животът в Джоди.
Докато прави разследванията си, главният герой започва работа в малко градче, недалеч от Далас. Там се запознава с различни хора – колеги и преподаватели – между които е и красивата библиотекарка Сейди.
Тази част от историята е един сантиментален поглед на Кинг към дните, когато е бил млад, защото и той, като повечето хора, прехвърлили половин век, изпитва носталгия към миналото. От гледната точка на главния герой Кинг представя живота на хората в края на петдесетте и тяхната реакция на събитията от студената война.
22 ноември 1963 от Стивън КингТретата част е нещо като бонус за почитателите на Стивън Кинг.Реално това е първата ¼ от романа, но я поставям на трето място, защото не е преплетена с основната история по начина, по който са преплетени Далас и Джоди. Лично на мен това ми е любимата част и най-вече заради нея толкова високо оценявам романа.
Действието в първите 200 страници на книгата се развива в Дери, година след като зловещото същество от „То” е спряло да убива. Главният герой е отишъл там, за да предотврати едно жестоко убийство и да промени съдбата на един мъж. Докато е в града, той многократно усеща някакво зло, което сякаш се таи под Дери, а навсякъде около него хората разказват за побъркания убиец, който се преоблича като клоун.
И ако тези препратки ви се струват малки, то в една сцена героят се среща с Ричи и Бевърли и разговаря с тях за злото в града. Бевърли дори споменава Костенурката.
За да разберем по-добре какво е било за самия Кинг да се върне при тези свои герои, ето думите, с които тази кратка среща приключва:
„За пръв път, откакто превалих възвишението на шосе 7 и видях Дери, скупчен на западния бряг на Кендъскег, се почувствах щастлив. Исках да запазя това чувство по-дълго, затова се отдалечих, като си повтарях: Не поглеждай назад, никога не поглеждай назад.” Колко пъти хората си го повтарят, след като са преживели нещо много приятно (или неприятно)? Често, предполагам. И обикновено не се вслушват в съвета. Човек е устроен така, че винаги да поглежда назад – затова имаме въртяща се става на врата.”

И така, след като за пореден път се разходих из улиците на Дери, научих доста факти за американската история и бях трогнат от една (неслучила се) романтична история, останах изключително доволен от „22 ноември 1963”.
Книгата успя да ме накара да потръпна по онзи начин, типичен за класическия Кинг, и в същото време вдъхва усещане за елегантност и майсторство, които са по-типични за автора в късния му период.
Има си и значителна доза мистерия, а на верните фенове няма да им се наложи да си блъскат главите много, за да свържат романа с Тъмната Кула – ключовия роман за разбирането на вселената на Кинг.

Книгата е дебеличка (типично за Кинг) и скъпа (типично за Плеяда), но си заслужава и парите и времето.

четвъртък, 21 ноември 2013 г.

Кой следи какво сера

Добро утро!!!

След един особено неприятен ветровит ден, в който за малко не отлетях като найлонова торбичка, реших да се погрижа за тялото си - не е нормално най-тежкото в мен да е животът ми. За да следя по-отблизо прогреса си, направих този блог, в който записвам и описвам всико, което влиза и излиза от тялото ми.

Интересното е, че освен обичайните родни фенове, интерес към диетата ми прояви и някакъв младеж от САЩ. Той първо се включи в дискусията за маргарина (всъщност първо попита за какво става въпрос, но нито аз, нито феновете проявихме благоприличие да му отговорим), но на английски. Явно реши, че не го разбираме, защото следващият път написа следното съобщение на български:
"Какъв вид продукти ли са налични? Бих искал да измислите една добра рецепта за вас и вашите приятели."
В началото се затрудних да разбера какво пита, но след това видях това на стената му:


Диетата ми, не само че вдъхновява милиони хора в България, ами и вече излезе извън границите на страната ни. И дори повече - провокира хората да от чужбина да учат български.
Ако знаех, че стремежа ми за дебелогъзие ще има такъв ефект, щях да започна много отдавна - още преди да падна под 60 килограма.

И ще използвам публикацията да благодаря на всички, които ме подкрепят в начинанието ми. Лично на мен ми е много по-лесно да НЕ ям, отколкото да се тъпча с разни неща.

понеделник, 18 ноември 2013 г.

Доки, празната кутия и предсмъртното писмо, което никой не прочете


Добро утро!!!

Вчера Радина ми изпрати един ужасно дълъг текст, който Доки,  моят някогашен по-добър и най-единствен приятел, е написал. Аз не можах да прочета текста, а както научих по-късно - Радина също не го е дочела изцяло. Същата вечер се видяхме с Ваня и се оказа, че тя също е започнала да чете докиизлиянията, но не е успяла да стигне до края.
В крайна сметка решихме, че е грубо трима души да опитат да прочетат чудото и никой да не успее, затова се стегнахме, легнахме и прочетохме какво Доки е искал да каже на света.
И с ужас установихме, че това не е друго, а предсмъртното писмо на един отчаян от живота човек. Писмо, което никой няма да прочете, защото е твърде дълго и почти невъзможно за дешифриране: "За какво пиша този объркан, мега несвързан текст с много думи и почти никакъв смисъл - за да оставя нещо като "last goodbye", сега, когато намирам думите да го изразя. После може да нямам време..."

Ето в общи линии какво е искал да ни каже Доки, ще се опитам да го обобща:
1. Всички сме лицемери, само Доки не е
В първата част на текста, Доки изброява различните "роли", които съществуват в една компания. Ролите са обобщени така:  
le cool guy;  
лидерът;
добрият;

този, който се опитва просто да fitne в цялата обстановка;
тези, които си седят и не правят нищо;
последователите, "на които най се дразня - не им пука толкова какво става, ама когато някой им каже: /за предпочитане "лидера"/ "the cool guy-a"/ трябва да направим това и това, те са "ДАДАДАДАДАДАДАДА!!! Каква яка идея, омг!!!" без да отделят и минутка да се замислят какво става";
задникът (странно, защото на предишното беше казано, че са последните, но за съжаление никога няма да разберем какво е имал предвид Доки).
Според Доки всички тези "роли" се свеждат до едно - лицемерие. Хората са твърде вглъбени в себе си и не могат да видят недостатъците на околните, което, според Доки, им пречи да видят и неговите предимства. Той е над това лицемерие и нищо не му пречи да види колко жалки са другите и колко велик е той.
"Повечето в момента не знаят какво правят с животите си и затова тези, които си придават някакво фалшиво излъчване за самоувереност, въпреки че отвътре сигурно са мега малките хорица, се разграбват като топъл хляб от другите."

2.  Животът не си струва усилието да се живее
"Моят избор няма значение, защото ако въобще някога моят избор е имал значение, сега нямаше да съм тук и да пиша това, а щях да съм частица, атомче, нещо съвсем несъществуващо, което нямаше да му пука, че някой направил еди-какво-си, какво ще стане с еди-кой-си, какво е сбъркало, какво го чака и т.н."
Доки отхвърля широкоразпространеното твърдение, че всеки сам гради живота си, или по-скоро това, че всеки е длъжен сам да създаде щастието си. За да илюстрира тезата си, Доки използва метафората за "празната кутия", която със сигурност ще влезе в учебниците по философия:
"Животът за мен никога не е бил подарък, защото никой не ти го подарява - дадена ти е кутия, дори и без панделка, и всички ти казват: "ако си недоволен от празнотата в нея, я напълни". Ами, ако кажа, че никога не съм искал никаква кутия и чувството за празнота в нея!? Ама това е глупаво, лесно и адски победенчески..."
Доки оплаква своята (неоспорима) маловажност за света, но дава ясно да се разбере, че вината, задето не развива способностите си, не е негова, а на Бог или Съдбата, които не са се посъветвали с него какъв да бъде животът му и не са му дали всички способности напълно развити:
"Дори и да греша, дори и да променя Света, дори и да остане ей така, няма значение. Животът е да се живее, ама за някои от нас трябва да се насилим, за да го живеем - начи животът всъщност е да се насилваш всеки ден да виждаш и да усещаш някакви неща, които не можеш да ги понасяш, и да търпиш, или да търсиш как да се промениш, за да може тези неща да не те дразнят, или да си затваряш очите, ЗА ДА можеш да му се насладиш в някой период преди да умреш /и вече да се изгуби смисъл от цялото нещо/?"
Доки не среща необходимото разбиране дори когато говори за желанието си да сложи край на живота си. Малко са тези, които го подкрепят, но дори те не осъзнават, че както Доки не желае да взема участие в живеенето, така не иска да се занимава и с умирането, тъй като не той е решавал да е жив:
"А когато се оплачеш от всичката простотия и искаш, let's say, to quit - се започва една драма, едно "ти тъп ли си!?", едно "баси депресара си" и едно сърдене, едно "баси егоистът си", даже се стига до едно изкуствено поддържане на живота ти под формата на хапчета и някакви социални методи от роднини и приятели. Има и стойностни мнения като "Ми, направи го, де! Стига си ми надувал главата!". Пак, че не мисля как това е моя работа, тъй като не аз съм си избирал този живот."

3. Доки търси социални контакти не заради лицемерие (както правят другите), а защото има нужда да получи внимание от другите, както и те имат нужда да му го дадат. Според Доки това е напълно естествено. 
"Ми, кво се оплакваш, че нямаш приятели, като всъщност не ти се занимава да говориш с такива?" Защото, за нещастие, имам нужди като всяко човешко същество и трябва да бъда... социален. И се опитвам по-рядко да го правя. "Чакай, чакай, ааа, начи ни използваш!?" Да. /кратко, точно и ясно/ Опитвам се да давам толкова, колкото вземам, но да, така е."
Но дори това взаимоспомагателно общуване е лицемерно и безсмислено:
"Просто вече ми писна да се обяснявам, да се извинявам, да се преструвам, че как всичко е идеално и перфектно, а всъщност не искам да седя с хората по-близо, докато не вкарам някакъв алкохол или не се почувствам съвсем сам, защото едва ли нашата връзка в тези минути ще означава нещо повече от няколко минути безсмислени разговори за това как сме, какво правихме, какво... друго да си говорим - музика, филми, някаква шегички?"
Фактът, че заради нуждите си Доки е принуден да участва в лицемерния ритуал на междучовешкото общуване, го изпълва със съжаление и е още една от причините да бъде толкова отчаян от живота.

4. Ужасната самотна смърт или по-ужасната смърт сред лицемери
Доки, съвсем основателно, се притеснява, че ще умре самотен, но идеята да умре заобиколен от "фалшиви приятели" и "лицемери" го плаши още повече, защото осъзнава, че ако стигне до там, най-вероятно ще се е поддал на опасността да ослепее за недостатъците на другите и да се превърне в едно от незначителните човешки същества, които го заобикалят.
"през страха от това, че най-вероятно ще умра сам, но и през страха, че може да умра заобиколен от адските нестойностните същества, които ще проливат сълзи, въпреки че не знаят за какво, през бедността и адските мъки всеки ден да поддържам форма, колкото и другите да казват - фигурата няма значение - това са BS!!"
В крайна сметка Доки доброволно взема решението да бъде "отхвърлен от обществото", но да не се остави да бъде променен в нещо, което не е.
"в повечето случаи съм егоист и задник, дори и това да ме наранява, та се стигне, че в много отношения съм адски нестабилното същество, което си променя мнението на всеки час, обаче критикува и съди всички други."

5. Заключение: Хората са лицемери, светът е фалшив и животът няма смисъл
"Ала няма значение, няма смисъл, или поне аз няма никога да намеря смисъл от цялото нещо - остава ми просто да се наслаждавам на някакви изкуствени връзки с някакви изкуствени като мен люде в една измислена система от закони и правила, които не се зачитат, и където всеки си има оправдание и всеки си умира да каже "амамамама то ти не знаеш какво ми е", докато ти не се провалиш по някакъв начин и тогава е "амамамама то това си е твоя работа", а единствената разменна монета е това какво можем да си предложим."
Светът щеше да е много по-хубаво място, ако беше населен само с доките, които да припкат по земята и да могат да разчитат безпогрешно чувствата на околните, да могат да са съпричастни. Докитата ще могат да виждат недостатъците на околните, но няма да намират никакви, защото ако всички са като Доки, всички ще са перфектни и светът ще бъде един огромен клуб за взаимопомощ, но без присъщото му лицемерие.
"И най-забавното е, че много пъти аз съм този, който разбира и отстъпва, и, който помага - другите много често са били "аз мога да правя грешки, аз мога да не идвам на срещи, мога да си намирам причини да не помагам, аз мога да заеба цялата работа, аз мога да манипулирам всички около мен, аз мога да лъжа и аз мога да наранявам". Защо - според мен, никой не му се занимава с тревогите на другите - кратко и просто."
 Доки никога не е избирал да се роди в този свят, който не го заслужава, и затова не е длъжен да се мъчи да бъде нещо различно от това, което е бил в деня на раждането си - едно дебело, ревящо бебе.

Ами, това е в общи линии предсмъртното писмо на Доки. Ако написаното от мен ви се струва дълго, вижте какво представлява оригиналният текст.
Писмото на Доки е ужасно дълго, несистематизирано и пълно с преплитащи се идеи и противоречащи си заключения. Необходими бяха трима души не за да го разберем, а само за да го прочетем.
Ще се чувствам лично отговорен, ако Доки си отиде от този свят без никой да е прочел какво е искал да каже преди смъртта си. Дължа му поне толкова.
Поне толкова!

събота, 16 ноември 2013 г.

Радина опровержение

Добро утро!!!

Радина, моята добра и мила приятелка от две години, каза, след като прочете какво съм написал в блога си вчера, че не ме мрази и не вижда само лошото в мен. Сега си забрави мисълта и ме пита какво е казала.
Вика Уффф.
И пие кафе.
Сега се смее, защото ме накара да ѝ прочета какво е написала.
И след всяко изречение ме пита каво съм написал.
Сега пита какво после и аз ѝ казах, че нищо, а тя цъка с уста.
Сега вика ООО
И каза да не пиша нищо повече.

петък, 15 ноември 2013 г.

Радина

Добро утро!!!

Днес за мен е много специален ден - две години, откакто сме заедно с Радина. Затова реших да разкажа малко за нея и за отношенията ни, понеже напоследък се чувствам много гадно. По-гадно, отколкото съм се чувствал през последните две години...

В началото на връзката ни Радина беше много доволна, защото доста хора ѝ казваха, че ми влияе добре. Пък и да не ѝ го казваха, тя лесно можеше да го разбере от блога ми, където си споделям всичко.
Ето как се чувствах преди да се запозная с Радина:
когато трябваше да съм щастлив;
когато общувах с "приятели";
през цялото останало време.

И как да не съм щастлив, като най-после имах някой, с когото можех да общувам и да споделям всичко (имам предвид наистина важните неща, а не тези, които споделям в интернет, като например колко често сера). Радина чете изключително много и като стане дума за книги е незаменим събеседник. В началото имахме малко различия във вкусовете, но Радина бързо се учи и скоро след като се запознахме, започнахме да споделяме и други фенства, освен "хари Потър"  - тя вече чете Стивън Кинг и е луда фенка на "The Walking Dead".
В началото залиташе към някои неща, които аз не харесвам, но осъзна, че са глупави. Остана ми да я убедя само, че "Игрите на глада" не струва повече от хартията, на която е отпечатана, както и да даде шанс на "Игра на тронове" (не е гледала нито един епизод).
Сега обаче разбирам, че не така се е чувствала Радина.

Аз имам една особеност - когато попадна на нещо ново, винаги подхождам скептично и търся първо недостатъците. Много малко неща успяват да ми харесат, но когато успеят, направо се вманиачавам. Който ме познава и знае какво изпитвам към Стивън Кинг и Джоан Роулинг ще потвърди.
При Радина е точно обратното - тя приема с готовност всичко и търси само положителните неща, но ако нещо не ѝ хареса, започва да го мрази до дъното на душата си.
За съжаление точно такива са отношенията ни един към друг.

В самото начало аз бях по-отдалечен и я допусках в живота си стъпка по стъпка. Веднага забелязах нещата, които не харесвам в нея и дълго време те бяха нещото, което виждах на повърхността на отношенията ни. С времето обаче установих, че в Радина има повече положителни качества, отколкото в който и да е друг от познатите ми. Всички "недостатъци" потънаха надолу и се превърнаха в част от цялото, което обичам.
От нейната страна нещата протекоха точно обратно - в началото твърдеше, че нищо в мен не я дразни, но проблемите започнаха да изплуват и сега казва, че те са всичко, което може да види.
Да, аз съм точно това, което тя казва - ужасно неромантичен (по-лесно ми е да ѝ измисля епитафия, отколкото поздрав за годишнината); много мързелив (дори ме мързи да измисля пример за мързела си); неподреден (книгите ми са на купчини из стаята); прахосник (разхвърляни са, защото всички рафтове вече са запълнени и то често с различни издания на една и съща книга); избухлив (ако ме познавате от времето преди да се запозная с Радина, няма как да не съм ви крещял поне веднъж); досаден (тия скоби не са ли досадни?); несръчен (книгите ми са по земята, макар че имам етажерки, които обаче не мога да закрепя на стената); и още много неща (заядлив, инатлив, егоцентричен; похотлив; неразумен...)
Странното е, че бях тези неща още преди да се запознаем и никога не съм лъгал за тях. Тя знаеше кой съм и какъв съм, но все пак избра да е с мен. Защо сега станаха такъв проблем?

Имаше много голяма вероятност днес да не сме заедно - тя прекара у нас три дни, като и в трите имаше скандали, тя ми заявяваше, че всичко е свършило и си тръгваше, аз я догонвах и я молех да остане и тя оставаше.
Това не е нищо ново - "късали" сме сигурно 30 пъти, като първия бях толкова разстроен, че отидох у Ваня, напих се и цяла нощ повръщах. Следващите "раздели" бяха по-леки, но имаше и неприятни случаи - веднъж бяхме заедно на море, скарахме се и аз си тръгнах към София, но докато пътувах в автобуса се разбрахме по телефона, затова слязох в Нова Загора и се върнах до Слънчев бряг. Това приключение ми струваше 60 лева. Друг път пък Радина откачи, хвана една чаша, която бях счупил в гнева си и доста гадно надра ръката си - още има белег.
Общо взето след една от тези случки реших, че вече няма да се опитвам да си я върна и написах това стихотворение, пък тя взе, че го хареса и пак се събрахме.

В общи линии в тези моменти (имаме разногласие кои са повече - хубавите или лошите - аз мисля, че са хубавите, а тя - обратното) осъзнавам, че ней-добре ще е за нея ако я оставя. Тя много лесно ще може да си намери по-добра партия и ще е щастлива. Но не мога да го направя, понеже не виждам никакво бъдеще без нея. Нали по-горе писах, че като харесам нещо се вманиачавам - е, вече не мога да си представя живота без Радина.

Затова се чудя какво да правя. Какво според вас е най-доброто действие от тук нататък, за да можем  на третата си годишнина да сме щастливи, ако ще и разделени?
1. Да оставя нещата както са си, защото е нормално двойките да се карат.
2. Да приключа с нея, да потъгуваме, пък после да продължим пътя си отделно.
3. Да ѝ бия един шамар и да ѝ кажа: Мълчи жено и ме слушай.
4. Да ѝ направя бебе.
5. Да си направим блог, в който да описваме всичките си проблеми и да искаме съвети и безпристрастна оценка на ситуацията от читателите (както правя сега), защото ще са по-обективни от нас.
ДОПЪЛНЕНО: 6. Да отида на психолог, защото съм ненормален социопат; див, вдетинен фен на фентъзи и фантастика; олигофрен, който обяснява какво яде и какво сере; човек, който споделя най-интимните си чувства и емоции (и най-лошото - тези на жената, която обича) в интернет. И трябва да се радвам,  че въобще съм докосвал жена през живота си. Този пост говори толкова много за безбройните ми комплекси.

Чакам съвет и не се шегувам!

сряда, 6 ноември 2013 г.

Още 2 книги в колекцията ми

 Добро утро!!!

Добавих още две книги в колекцията си от Стивън Кинг на английски. Новите попълнения за романите "Сблъсък" и "Гробище за домашни любимци".
За пръв път, откакто започнах да събирам тази колекция, книгите, които ми остават да си намеря, са по-малко от тези, които вече имам.
Ето списък на оставащите ми 30 книги:
Salem's Lot
The Shining
Rage
Night Shift
The Long Walk
The Dead Zone
Roadwork
Cujo
The Running Man
TDT 1: The Gunslinger
Christine 
Cycle of the Werewolf
Thinner
Skeleton Crew
It
TDT 2: The Drawing ot the Three
Misery 
TDT 3: The Waste Lands
Gareld's Game
Dolores Claiborne
Nightmares and Dreamscapes
The Regulators
Bag of Bones
On Writing
The Colorado Kid
Full Dark, No Stars
11/22/63
TDT 4.5: The Wind Through the Keyhole
Joyland
Doctor Sleep

петък, 1 ноември 2013 г.

Лицето на Хелоуин

Добро утро!!!

Днес, съвсем случайно, попаднах на една позната физиономия в днешния вестник - моята.
Снимката във вестник монитор е от едно Хелоуин парти, което посетих преди 4 години.
Очевидно за 4 години не са успели да намерят никой толкова готин, колкото мен, и затова съм сложен аз.

Понеже бях на работа, тази година беше първата от много време насам, в която не правя нищо за Хелоуин, но очевидно съдбата ми е такава - да се появявам с наметало, ако не във физическия свят, то поне във вестника.

Не мога да избягам от славата...