четвъртък, 28 февруари 2013 г.

Егати колибренската работа...

Добро утро!!!

Миналата седмица, освен книгата с автограф от Джоан Роулинг, спечелих и карта за 25% намаление от цената на книгите на Colibri.
Звучи добре нали?

Да, обаче днес реших да използвам картата и да си купя една книга, струваща 14 лв.
Първото, което ми направи впечатление е, че ВСИЧКИ книги, купени от сайта на издателството, се продават с 20% отстъпка. И тъй като картите за намаление важат само за покупки от сайта, излиза, че намалението е само 5%.
Тоест, книгата, която по принцип струва 14 лева, в сайта е 11.20, а за тези с карти - 10.74. До тук добре, обаче сега идва лошото.
Книгите се изпращат по куриер, като цената на доставката зависи от тежестта на книгата. Тази, което възнамерявах да си купя, беше срьвнително лека, но въпреки това се оказа, че  доставката ще ми струва 3.14 лв.

Тоест, при цялата "привилегия" да съм "приятел" на Colibri (както пише на картата за намаление), отстъпката ми е само 12 стотинки. А за книгата се чака една седмица.
Много по-лесно ще ми е утре или още тази вечер, като минавам покрай някоя книжарница, да си я купя. Ще дам 12 стотинки повече, но ще имам книгата веднага и няма да се налага да се съобразявам с куриери.

А ако мина през Хеликон, които за мен са най-добрите книжарници в България, и не съм използвал промочипа си, ще си взема книгата само за 12.60.

Егати безполезната карта...

Доки разказва за първата си среща (оригинал!)

Добро утро!!!
Много е грубо от моя страна да споделям само своите разкази, затова реших да споделя веднъж и нещо, писано от друг. В случая става въпрос за моя добър и най-единствен приятел Доки, който няма нищо общо с героя от разказите ми "Дони, светът скърби за теб!" и "Дони, всички те обичат!", но беше леко вдъхновение за героя от разказа "Logout".

Дони е рекордьор сред женкарите (държи рекорда за най-много отрязвания - рязали са го повече момичета, отколкото е канил на среща), но този разказ съвсем точно описва един от случаите, в които някой се съгласява да излезе с него. Аз знаех историята много отдавна, защото през сълзи ми бе разказана от самия него, но не я споделих (колкото и да ми се искаше) защото реших, че Доки може да се засегне.
Оказа се, че Доки не взема случилото се толкова насeриозно (макар че тогава едва успях да измъкна дулото на пистолета (който в последствие се оказа газов) от устата му)  и сам е описал и споделил преживяванията си във Фейсбук.
Публикувам разказа на Доки без никаква редакция и съвсем без позволение. Четете, преди да е изпратил адвокатите си срещу мен:

Първата среща на Донетиан Пенчев
от Донетиан Пенчев

Обилно количество пот се стичаше по всички краища на перфектно изгладената му риза, а тялото му танцуваше в ритъма на страха и очакването. Това щеше да е първата му среща с момиче. Или петата. Или шестата. Не помнеше, но мислеше, че точно тази, независимо от броя на всичките му срещи, щеше да е първата най-успешна. Момичето го харесваше – беше се засмяла на няколко от шегите му, когато се запознаха, а след това в популярна социална мрежа му беше отговорила на поканата за приятелство. Това му даде нужното самоуверие и той я заля с всякакви свои оригинални и забавни съобщения. И когато започна да се замисля, дали не беше все пак малко прекалено това, което правеше, тя му отговори и му даде час и дата, както и място на срещата им.
  Той се изтупа за случая, доколкото му позволяваха ограничения вкус и портфейл. Сложи си малко „eau de toilette”, който беше от популярна мъжка марка, та се надяваше да й направи още по-силно впечатление на независим и забележителен представител от мъжкия пол. Изми си зъбите няколко пъти, докато не започнаха да му кървят венците. За щастие нямаше достатъчно коса, която да мъчи за атрактивна прическа, имаше обаче някаква примитивна форма на брада – отдели около половин час, за да я преправи до изумителния й потенциал (който тя притежаваше според него), накрая се отказа и я махна цялата (каза си за успокоение, че модата била момчетата да бъдат гладко избръснати). Прекара и още към час пред огледалото, пробвайки най-различни пози и забавни реплики. Тръгна доста въодушевен.
Мислеше да й вземе някакви цветя, но смяташе, че цветята са остаряла мода в свалките, пък и къде щяха да стоят през цялата им среща? Често такива неща се слагаха в някакви вази от служителите в ресторанта, в който двойката се срещаше, а пък тази двойка не отиваше в ресторант. Те отиваха в сладкарница, което на тяхната възраст не беше въобще стандартно. Щяха да се смеят доста на това, сигурен беше, иначе за какво й беше да го кани на такова място и то за среща? Свиркайки си „Stayin Alive”, подмина и магазина, от който мислеше да й купи някакъв старовремски часовник на верижка - такъв, който си мечтаеше да подари на момичето, в което се влюби, а тя бе най-близото му до влюбване – все пак му отговори.
  Времето беше особено приятно, даже не беше толкова горещо, както бяха дните досега, и подухваше свеж ветрец. Пак, че всичко в него буквално се топеше и той трябваше през няколко минути да бърше потта от лицето си, като душ гелът му пареше очите и той едвам виждаше. На няколко пъти се препъна, блъсна се в някакви хора, забил поглед в тротоара пред него, както обикновено, и кола щеше да го сгази, защото беше преминал на червено от страха си, че закъснява. Пристигна почти на време. Тя не. Той не знаеше защо тя закъснява, но подозираше, че бе свързано с факта как момичетата толкова много обичаха да се гласят прекалено дълго време преди срещи. „Ех, тези момичета!” подсмихна се той – за него още от първия път, когато се влюби в момиче, до този момент му беше непонятно за „момичетата и жените” и ги разглеждаше като прекалено сложна наука като математиката, например, която ненавиждаше. То и момичетата не ги харесваше толкова – беше се опитвал да завързва приятелства с някои от по-привлекателните момичета в класа му, обаче накрая само го покани едно от „другите” момичета, както той ги наричаше, като момчето въобще забрави за срещата им (а и тя само се съгласи, след като се изпуснах пред нейната приятелка (която той се опитваше първоначално да покани), че ще платя бургерите на евентуалната ни среща, оправда се след това той). Те също не го харесваха – намираха го за странен, отчужден от всички и смотан, както и малко намирисващ, като той обаче си мислеше, че просто не беше толкова красив и внушителен, както другите момчета в класа му. „Само външността гледат!”, ядосваше се момчето всеки път, когато подминеше някое момиче по коридорите и тя отместеше погледа си към нещо различно от „него”.
  „Тя” беше различна. Тя не си отмести погледа, когато я заговори, нито пък го отряза, след като, без да му е казала името си, той я намери в социалната мрежа, нито пък го блокира след дългите любовни обяснения. Тя даже сама определи място и дата на срещата им. И ето я – идваше, забила поглед в тротоара пред нея, както правеше и той на идване. Това го накара да се усмихне. „Трябваше да купя часовника!” помисли си дори.
  Размениха си усмихнати погледи, но той не можа да не забележи, че нещо я мъчеше. Искаше му се да я пита за причината на нейната обезпокоеност, обаче се замисли, че беше по-добре той да й оправи настроението. Събра сили и каза:
- Трябва да спрем да се срещаме така!
 Момичето го погледна изненадано.
- Как? - попита тя.
  „Това го знаеш, хайде! По дяволите!” – беше забравил какво следва след тази реплика.
- Как ли? Как... всъщност.. Както и да е! Хах! Значи това е сладкарницата? Доста е... приятна! – излъга, защото знаеше, че ако каже, колко затънтена, неприветлива и стара изглеждаше сладкарницата, тя (момичето) нямаше да го приеме добре. Това беше още едно нещо, което мразеше в момичетата – никога не можеше да бъде откровен с тях.
- Така ли? Аз пък я мисля за доста затънтена, неприветлива и стара отвън! Вътре обаче е доста уютна и приятна.
  И наистина сладкарницата отвътре изглеждаше доста уютна и приятна. Замисли се, дали да не й го каже, но веднага изпъди тази мисъл – това щеше да покаже, че едва ли не е мека китка. Седнаха близо до един от прозорците и сведоха глави към менютата пред тях. Няколко минути той отмислеше какво да й вземе. Накрая реши да й остави опцията сама да реши и след това да й го плати, като така щеше да покаже, че при евентуално съжителство с нея той щеше да е „свестен” и да й дава свобода.
  Дойде очарователна женица и им се усмихна (по-скоро се усмихна на момичето, докато се опитваще да игнорира момчето, което беше взел една от кърпичките си и в безпощадна битка я прокарваше през цялото си лице), като попита какво ще желаят. Той се колебаеше между Кока-Кола и натурален сок, като си мислеше, че ако щяха да останат за по-дълго, на него щеше да му се наложи да плати за евентуални други напитки. Накрая си каза, че ще свършат бързичко, понеже той беше убеден, че ще я спечели за отрицателно време и даже си представяше как тя го кани у тях. Накрая реши да си поръча бира, но при погледа й смени поръчката си на първоначалните си 2 варианта: Кока-Кола и натурален сок. Усетил се, че може би няма да може да плати за двете, добави след „натурален сок” „за нея”. Тя го изгледа под вежди, но не направи нищо – и без това срещата щеше да е за няколко минути, колкото да му обясни как не иска да се среща с него.
  За нея това й беше доста трудничко, въпреки че вече имаше опит – не обичаше по такъв начин да разваля отношенията си с другите хора и да ги наранява. Може би, защото беше толкова мила, затова толкова много момчета й налитаха и този пред нея, който си бъркаше притеснено в носа, не беше изключение. Въпреки че той си беше изключение. Не беше виждала по-нахален, груб и миришещ „ухажьор”. Усмихна се отново на поредната му тъпа „шегичка” и си помисли как приятелят й можеше да извърти тази скучна и безинтересна историйка, която се развиваше пред нея, до небесата и да я накара да плаче от смях. Как й липсваше – даже, докато другият не спираше да бълва някакви тъпи фрази, тя започна да му пише смс в колко часа след това щяха да се видят. "Другият" забеляза движенията й и си помисли колко много я забавлява, щом тя вече пишеше на някоя от приятелките си, за да й се похвали каква приятна компания е намерила, даже може би постваше в същата социална мрежа, в която се бяха запознали. Той извади скромното си апаратче и влезе веднага в мрежата – знаеше, че ще му струва скъпо (буквално), но за него това нямаше значение – досега никое момиче не беше го споменавала с добро, може би само когато в някой от гимназиалните му години една го прегърна и му каза колко е як, след като той се съгласи да си тръгне и да остави компанията й на мира.
  Връзката беше ужасна, поне така си мислеше момчето, затова остави телефона и се усмихна на момичето пред себе си. Не беше толкова красивичка, като другите, които беше канил, ала човек можеше да се хване за нещо. Стояха още няколко минути в пълна тишина. Накрая тя се осмели да проговори:
- Виж...
- Мислех си... – не искаше да я оставя да говори – момичетата можеха да го откарат до заранта в брътвежи.
- Да?
- Утре има турнир по PES в Мола – можем да отидем да ме видиш как премазвам другите? – засмя се изкуствено, после се усети, че онова, което каза, въобще не беше забавно.
- PES?
- Дъа – Pro Evolution Soccer – не знаеш ли? А аз си мислех, че си умничка? – изсмя се пак, като се обърна към съседните маси, все едно искаше да покаже колко много малко знае момичето пред него.
- Оу, аз... аз имам други планове....
  Ето идваше и първата им свада – беше чел някъде, че след нея има доста необуздан „make-up” секс, затова веднага извика:
- Какво? ДРУГИ ПЛАНОВЕ? Защо?
- Аз... Защо викаш?
- Аз защо викам? ЗАЩОТО ИСКАМ ДА ВИКАМ? Ясно?
- Добре, добре, успокой се... Моля те... – тя погледна към жената, която им носеше напитките.
- О, първо ми казваш, че не можеш да дойдеш на едно от най-важните неща в живота ми – което не беше така – после ми казваш да не викам и сега да се успокоя? Е, млади госпожице, АЗ НЯМА ДА СЕ УСПОКОЯ, ЯСНО?
- Добре.. просто...
- Просто.. какво? Знаеш ли – доста започна да ми писва от това, че не говориш много, но само тъпанарщини изговаряш... – в кърпа му беше вързан секса, даже можеше да си представи как тя го грабва още на масата. Това, което не можеше да си представи, беше шамара, който се обви около потното му лице и го събори от стола му. Той се блъсна в жената, носеща им напитките, и съответно чашата с Кока-Кола падна от подноса върху главата му, като пред погледа му се появиха безброй много звездички.
- Ти, гнусно прасе такова! – момичето беше станало и го налагаше с каквото може. – Цял ден ти търпя, АЗ ти ги търпя, тъпанарщините, тъпа свиня...
- Спокойно, мила, спокойно... Остави го!
- Аааах, колко ми е писнало от тъпанари като теб, ама нали съм си добричка... Какво казваш, а? ГОВОРИ ПО-ВИСОКО!
- Милост... моля...
- А ти даде ли ми милост, копеле смотано? ЗНАЕШ ЛИ КОЛКО ПЪТИ ТРЯБВАШЕ ДА СИ КРИЯ ЧАТА ОТ ПРИЯТЕЛЯ МИ ЗАРАДИ ТЕБ, ГОВЕДО ШИБАНО! НА ТИ, НА! ЗНАЕШ ЛИ КОЛКО ПЪТИ ТРЯБВАШЕ ДА СИ НАСИЛВАМ УСМИВКАТА НА ЛИЦЕТО МИ, А, ОТ ТВОИТЕ ТЪПИ И СМОТАНИ ШЕГИ! НА ТИ!
  Явно някой беше извикал полицията, защото в замъгления му поглед видя две синкави сенки, които дръпнаха момичето от него. Момчето стоя няколко минути на пода, като бавно започнаха да се стичат сълзи от лицето му.
- Айде, ставай! – груб женски глас се обади след известно време. – Айде, тъпанар безподобен!
  Той бавно се изправи, все още силно разтреперен и плачещ.
- Взимай тази кърпичка да замажеш малко положението и се махай! Не ми трябват такива като теб, айде, побързай, де!!
  Денят отвън отново беше станал непоносим горещ или просто той умираше от жега – което и от двете да беше, на него не му пукаше. По-посрамен, по-нещастен и по-разплакан не се беше чувствал от дълго време насам, мислеше си той, докато вървеше към вкъщи. „Тъпи, смахнати, полудели, .... „ започна да изброява всякакви епитети момчето. Вече беше решил със сигурност – не си струваше да се среща с момичета, щом дори и такова простовато момиче като нея го беше... Той естествено я остави да го..., ама пак, че го беше засрамила пред другите хора и пред полицаите. Все едно не можеше да се отбранява – можеше, я, но какво ли щяха да кажат другите хора, ако я беше подхванал? А той можеше да я подхване хубаво. О, да! Усмихна се пред сълзи – да, можеше да я подхване още как. Даже си помисли, че щеше да го направи някой път в тъмнината на нощта, когато нямаше кой да го съди – само той и тя. Да, и никой нямаше да му се меси, когато я...
   Един пикап го блъсна. Беше преминал на червено. Шофьорът много не му мисли и премина отново през момчето, като отпраши в неизвестна посока. Последното, което той видя, беше надвесено лице над неговото – лицето на същото момиче, което му се беше нахвърлила в сладкарницата. Тя беше видимо притеснена. „О, какъв секс ще падне!” каза си наум момчето, докато затваряше очите си, и умря.

(хи-хи, егати якия!)
Забележка: Финалната сцена с блъскането от кола не се е случило в деня на тази неприятна среща, а години по-рано. Заради травмите, мозъкът на Доки е бил заменен с парче карфиол и гуменка.

неделя, 24 февруари 2013 г.

Човечета от кал (разказ)

Добро утро.

Още съм бесен, ама написах разказ и искам да го прочетете. В предишната си публикация пожелах всички да умрат, но ако ми прочетете разказа си го отпожелавам, поне що се отнася до вас.

Разказът е супер кратък, няма и една страница. Нарекох го "Човечета от кал".
Четете и коментирайте, ама само хубави неща, че не ми трябват повече ядове в тоя скапан живот.

Даже може да не четете, направо коментирайте колко е як и т.н.
Дано и на някой друг да му е толкова гадно и тъпо, колкото на мен...

Умрете!

Добро утро, искам всички да умрат.

Сериозно, умрете!

Д'еба гадния живот лайнян, всичко е един голям хуй, едно голямо лайно, скапан здрач и пепси.
Навсякъде тъпанари и мангали и говна! Боклуци мръсни, смотаняци.

То бива, бива равновесие, ама за две хубави неща, които ми се случиха, 1000 гадости ми се стовариха на главата, даже в устата. Няма да излизам вече, ще се заключа вкъщи, ще се завия под одеялото и ще заспя или ще умра, ако трябва завинаги.
Скапан живот, не си струва да се живее лайното.

Айде ЛИД, да ви е сладко!

Играта за "Вакантен пост"

Добро утро!!!
Ето го и обещания коментар за играта на Colibri, посветена на "Вакантен пост".

Както сигурно знаете, целта на играта беше да пращаме кратки текстове, посветени на героите от книгата, след което чрез жури и на късмет, щяхме да получим награди. Аз спечелих това, което исках - книга с автограф от Роулинг, но останах много разочарован от някои от останалите победители.

Например една от участничките, които спечелиха книги, беше плагиатствала от моя текст. Вики М, за разлика от повечето други плагиати, беше грабнала от тук от там и то не само от участниците в играта, ами и от ревюта на книгата, така че да не може толкова лесно да бъде хваната и явно е успяла да заблуди журито. Аз обаче си познавам текста и нямаше как да не объркам някои изречения като: "Бари няма място в този прогнил и изпълнен с интриги свят, затова и героят умира още на втората страница от историята." и "неговият живот, дейността му в общинския съвет и характерът му като цяло, дават такъв отзвук в живота на малкото градче Пагфърд, че седмици след смъртта му призракът му продължава да витае сред обитателите му."
Със същия номер беше опитала да мине и Гергана Славова, която си беше харесала няколко изречения от Хриси, но поне не спечели награда.

Много разочарован останах и от текста, който спечели голямата награда. Според мен разказът на Anelia Esar не само не заслужаваше да спечели, ами дори трябваше да бъде дисквалифициран, защото не отговаряше на условията.
Според мен, а и не само, авторката просто е променила имената в свой разказ и е добавила една-две препратки към книгата, които изглеждат изкуствено залепени. Номерът обаче мина и сега госпожата ще лети до Лондон.
Ми че то какво по-лесно има от това, да вземеш свой разказ и да наречеш героите Саманта и Майлс.
Повече щеше да ме ядоса само ако аз бях спечелил екскурзията, но без книга.

Журито, начело с Венцислав К. Венков, бяха пренебрегнали доста качествени неща, за сметка на някои съвсем идиотски. Например, пренебрегнат беше текстът на Диляна Лефтерова, за сметка на не много сполучливото "стихотворение" на нейния съпруг.
Пренебрегнат беше и текстът на един от фаворитите - Yoto Yotov, според някои заради несъгласие с организаторите.

петък, 22 февруари 2013 г.

Няма логика в икономиката...

Добро утро, животът е гаден.

През лятото три месеца прекарах на морето, без сън и почивка, за да мога да взема някой лев. Вчера установих, че всичките пари са свършили, без реално да съм си купил нищо. Е как става тоя номер?

Открих и нещо друго - колкото си по-беден, толкова повече плащаш за всичко. Това е още едно доказателство, че за да си щастлив, трябва да си богат.

Стигнах до това заключение днес, защото трябваше да пътувам, имах само 5 лева, а ми се налагаше да сменя две превозни средства. За целта си купих 4 билетчета - две за метрото и две за автобуса (нали трябваше и да се прибера), което ми излезе 4 лева.
Ако обаче имах 10 лв, вместо само 5, щях да си купя електронен билет с 10 пътувания (за 8 лв) и две билетчета за автобуса.. Така пътуването щеше да ми излезе 3.60.
А ако имах 37 лв. щях да си купя месечна карта за метрото и две билетчета за автобуса. По този начин картата щеше да ми струва колкото плащам месечно за редовните си возения, следователно всички извънредни пътувания с метрото (като днешното) щяха да са ми безплатни и реално щях да платя само 2 лева за автобуса.
А като имаме предвид, че за автобуса също мога да си взема 10 билета за 8 лв излиза, че ако имах 43 лв, вместо само 5, днешното пътуване щеше да ми струва 1.60, вместо 4 лв - повече от два пъти по-евтино.

Е къде е логиката в цялата работа?

сряда, 20 февруари 2013 г.

Малко остана до наградораздаването

Добро утро!!!
Да не си пожелае човек вълнения през февруари - народи се надигат, правителства падат... страшна работа.
А аз искам само да си имам книжка с автограф от великата Дж. К. Роулинг, за да си го гледам през деня и да си спомням за него нощем, като спрат тока.

Всъщност моментът на истината почти дойде. Тази вечер в клуб „Once Upon A Time Библиотека“ ще бъдат разкрити победителите, така че може да ме подкрепите за последно като дойдете, за да скандирате името ми или да застанете зад гърба ми, когато забушува справедливият ми гняв, в случай, че не спечеля аз.
Награждаването започва от 19 часа и ако спечеля всеки, който е дошъл да ме подкрепи, ще бъде почерпен, макар и само във въображението ми.
Желайте ми успех, че ми омръзна да го правя сам. :)

четвъртък, 14 февруари 2013 г.

Истинска Любов (разказ)

Добро утро, време е за любов!!!

Не искам да оставам по-назад от празнуващите (нищо, че съдбата ми отреди да работя днес), затова почетох деня на влюбените с две неща.

Първото е един кратичък разказ за една влюбена двойка. Разликата с други подобни разкази е, че аз почвам откъм края.
Самата история я измислих доста отдавна и дори съм я разказвал на някои хора, но сега реших и да я запиша. Общо взето романтиката не ми се отдава много, затова не ми се мислеше за друг тематичен разказ.
Ако ви е станало любопитно, ще се радвам да чуя мнения за разказа  
"Истинска Любов".

Другото нещо е не много сполучливо стихче (с изключение на първия куплет, който е доста добър), и беше вдъхновено от Радина, на която не ѝ стига да казвам, че я мразя по-малко от другите хора, ами все търси някакви доказателства за любов.
Така се казва и стихчето - "Доказателство за любов"

Хайде ЛИД и до четене. :)


От 6 години съм изгубена душа

Добро утро!!!
Дойде този ден от годината, в който си спомням и мразя.
Трябва да си напомням какво се случи, понеже, колкото и да съм злопаметен,  6 години са достатъчни човек да започне да забравя и дори да прощава. А аз не искам да прощавам.

Сигурно сте чували колко напористи са сектите и как всячески се опитват да привлекат хора. Е, аз сигурно съм единственият, който е бил изгонен от секта.
Става въпрос за смешната църквичка Блага Вест, която обаче беше и мястото, където майка ми ме влачеше всяка неделя, за да ми промиват мозъка. И аз не се оплаквах, понеже единствените ми приятели бяха в Блага Вест. Всъщност, до такава степен бях свикнал с тази сбирщина и с уродливото 150 сантиметрово човече - фюрерът Людмил Ятански, че приемах абсолютно всичко, което се случваше там, за напълно нормално.

Много години минаха, преди да разбера, че в другите, не толкова правоверни църкви, нещата са много по-различни. И точно цялата пародийност на Блага Вест (църквата се събираше в прашен киносалон, даренията (задължителни за всяка религия) се събираха в саксия, а водните кръщения се извършваха по тоалетните) ме накараха да си размърдам мозъка и да започна да задавам (на себе си и на други) въпроси.
Очевидно обаче да задаваш въпроси и да търсиш истината е недопустимо за един последовател на свети Людмил, така че на 14 февруари 2007 година той ме извика в една от стайчките на киносалона и тържествено ми заяви, че ми дава позволението си да остана в църквата, стига да не споделям с останалите младежи какво съм чул и видял сред други религиозни общности. Аз му казах, че той няма право да ми забранява да говоря за каквото и да било с когото и да било, което го вбеси и тогава той каза: "Махни се от тук и кракът ти повече да не е стъпил в тази сграда, нямаш място тук!"

В края на същата година Блага Вест щеше да организира посрещане на Нова Година и аз проявих желание да ида. Бях се записал и бях направил всичко необходимо. На 30 декември жената, която отговаряше за записването (и която ме беше записала преди около месец) се обади на майка ми, за да каже, че Людмил е забранил аз да идвам. За да не стане объркване с това предадено общуване, аз му се обадих лично на него. Ето какво ми каза той в отговор на молбите ми да ми позволи да дойда: "Наистина ли си мислеше, че щях да позволя да дойдеш? Ти все едно си спал с блудница и сега пренасяш заразна болест."

На 9 март 2008, малко повече от година, след като бях изгонен, се върнах в Блага Вест, за да почерпя (все още) единствените хора, които считах за (дори и бивши) приятели.*
Людмил също дойде да си вземе бонбон и ми каза, че се радвал, че съм решил да се върна. Аз му казах, че нищо не се е променило и не се връщам както той иска да се върна. Той пък ми каза, че не неговата воля било това, а на бог, затова аз го попитах дали той се смята за бог. Като казах това смешното му личице почервеня, Людмил захвърли бонбона и отново ми нареди да напусна и никога да не се връщам. Аз обаче не бях почерпил всички, затова отказах. Тогава Людмил извика вечно захиления (и послушен до безумие) Пепи Рашев, заедно с още един малодушен Людмилов роб. Те двамата ме подхванаха и почти буквално ме изритаха от светия киносалон.

И така, тази (тройна) опитност даде следните резултати в жирота ми:
1. Установих, че всяка религия е хубава до тогава, докато не ти кажат, че е грях да задаваш въпроси.
2. Приех, че търсенето на бог е безсмислено, понеже той очевидно не иска да бъде намерен. Ако искаше, щеше сам да си размърда божественото светогъзие. И тъй като за почти десетте години, откакто си задавам Въпросите, бог не се е свързал с мен, мога да вярвам или в това, или че бог не съществува. Което в общи линии е все тая.
3. Започнах да давам определението "приятел" много по-трудно, понеже БВ ми даде горчив опит - вече не общувам с нито един от хората, които познавах тогава.

Ами, това беше ежегодното ми 14-февруарско припомняне, изпълнено със злъч и омраза. Две са нещата, които не искам да забравям и не искам да прощавам - това и нощта, когато сестра ми дойде да ми се подиграва, докато котаракът ми Стивън (единственото същество, което никога не ме е предавало) умираше в ръцете ми.

*Да, винаги съм си бил доста жалък.

сряда, 6 февруари 2013 г.

Тежък удар по самочувствието ми

Добро утро, вчера имах много гаден ден...

По принцип очаквах да е хубав ден, понеже вечерта трябваше да участвам в едно нещо, наречено "Писатели без книги"*, в което пишещи хора без публикувани книги четат произведенията на други такива.
Трябваше да се сетя обаче, че нещата няма да се подредят много хубаво, само по започването на деня - порязах се, докато се бръснех (буквално на най-първото движение със самобръсначката), загубих 20 лева, котката ми умря и почти не успях да намеря мястото, където щеше да се провежда срещата.

Е, намерих го, но след като си тръгнах се чувствах по-зле дори отколкото когато бях дошъл.
Първо, повечето от участниците в нещото очевидно се познаваха или си бяха довели публика. Аз бях с единствените двама души на тоя свят, които биха отишли някъде с мен - Радина (която няма избор, понеже ми е гадже) и Доки (който няма избор, понеже няма и приятели).
Доста тъжни и самотни ще чувствахме тримката там, а още по-гадното беше, че дори нямахме пари да си купим нещо.
Също така се оказа, че съм неподготвен - всеки трябвало да си принтира разказа, който ще чете, а аз не бях. Хубаво беше, че авторката си имаше копие и ми даде.

Второ, което е най-лошото, моят разказ "Кристина" изобщо не получи реакцията, която очаквах.
Разказът трябва да е смешен, но никой не се засмя на нито едно от предвидените места, а публиката си говореше и шумеше (но това беше през цялото време, така че не ме притеснява толкова).
Също така нямаше как да не забележа колко елементарен звучи изказът ми на фона на "мъдрото цунами", "имагинерните шкафове на паметта" и "двете капки, които се разбиват в рамката на живота"...

В крайна сметка прочетох разказа, който ми се беше паднал (смущаван от това неспирно говорене, което споменах по-горе) и с Доки и Радина почти на бегом си тръгнахме - трезви и засрамени. Добре, че не поканих повече хора да ме слушат.

Сега все още се чувствам много зле и вярата ми в собствените ми писателски способности е силно разклатена. :(

Животът е гаден.


*Радина всеки път изтъква колко тъжно звучи това - писатели, но без книги. Като онанист, но без ръце... :(