четвъртък, 20 януари 2011 г.

Тормозят ме мъртъвци

Лошото на хубавите неща е, че умират.
А лошото на мъртвите неща е, че понякога не остават мъртви.

Днес чух гласа на нещо умряло, загубата на което тъкмо бях преодолял. Но явно на някои неща на им е писано да си лежат мирно и тихо в ковчезите, или където и да са погребани или скрити. Поне нещата, които погребвам в сърцето си. Може би то е като онова гробище, за което писа Стивън Кинг. :)

Затова реших да споделя едно глупави стихче, което написах преди много години. Не е много хубаво, знам, но понеже аз съм си го писал си го обичам и ще ми е тъжно да изчезне, забравено дори от мен: "Остави ме да спя"

понеделник, 17 януари 2011 г.

Слушайте внимателно, няма да повтарям!

Най-после изгледах целия сериал "Ало-Ало".
Не че преди не съм, оказа се, че от 86 епизода съм пропуснал 2-3, но е по-интересно като се гледат поред.

За по-младите ще кажа, че действието в сериала "Ало-Ало" се развива през Втората Световна Война и разказва историята на френският собственик на ресторант Рене Артуа, който е страхлив, стиснат и редовно изневерява на жена си.
Един ден при него идва Мишел, лидерката на френската съпротива и го кара да скрие двама свалени британски летци, които трябва да избягат от Франция. За да организират бягството поставят таен предавател в стаята на тъща му, за да се свързват с Лондон и от там идва името на сериала. Без да го иска, Рене става легендарният борец от съпротивата Черен Ястреб.

Рене не иска да бъде герой, той просто се надява да доживее края на войната, без значение кой ще победи, и сътрудничи на съпротивата и на немците. Затова, когато веднъж съпругата му, Едит казва: "Дано в края на войната да сме на страната на победителите." Рене я успокоява с думите: "О, Едит, ние винаги сме на тяхна страна."
Рене получава медали и от двете страни.

Истината е, че това гледане на сериала малко развали мнението ми за него. Просто не е замислен да се гледа по този начин, защото многобройните повторения, които правят сериала толкова забавен при нормално гледане, малко изнервят, когато човек гледа 5-6 епизода един след друг.

Все пак някои реплики си остават култови, като например:
"Слушайте внимателно, няма да повтарям!"
"Ама че си глупава, не виждаш ли, че... (следва изсмукано от пръстите обяснение защо е гушнал сервитьорката)"
"Това съм аз, Люклер!"


Любомият ми герой си остава Грубер - немският лейтенант, който не си пада много по жени от техния пол и е голям почитател на Рене. Ако не беше Грубер, Рене да е умрял още в началото на сериала.
Всъщност това не е много вярно, защото Рене беше "застрелян" в един от първите епизоди, но за щастие съпротивата успя да смени патроните с изкуствени.
Но в много други случаи точно Грубер спасяваше кожата на Рене и щеше да помага дори повече, ако Рене не си пазеше толкова задницата.

Друг уникален герой, който заслужава внимание, е Полицай Крабтрий, английски шпионин, изпратен във франция, понеже знае езика. Негова е култовата реплика "Добрютро!", а лично на мен любима ми е думата "дегъзиран".

И така, аз съм куче.
Куче!
Аз съм банан и куче!
банауче!
и тн.

неделя, 16 януари 2011 г.

Изгубих се

Не ми се иска да си затварям блога, но май вече няма какво да пиша.
Всичко в живота ми е свързано с ХП, а каквото имам да кажа по темата, го казвам на други, по-подходящи за целта места.
Не че се оплаквам, но ми е тъжно, защото имам чувството, че съм се изгубил като личност.

А не съм, защото има неща, които са прекалено лични, за да споделя с някого. :(

Както и да е.

Нямам особена идея какво ще напиша, но, за пореден път, имам намерение да пиша редовно в блога.
Това обаче ще си остане само намерение, най-вероятно, защото и преди съм си давал такива обещания, и нищо не съм постигал.

Какво ми се случи днес:
Прибрах се от Варна, бях ходил по едни ХП работи там.
Проспах радиоучастието на Александър Драганов, а много ми се искаше да го чуя.
Сериозно обмислих възможността да убия един човек, като му прережа гърлото и после го накълцам на парченца.
Ядох филия с майонеза.
Пих кола.
Още пия кола.

Животът ми всъщност е много тъп и скучен - -каквото искам да споделя е свързано с ХП и не му е тук мястото, а каквото не е свързано с ХП не искам да го споделям.
Или по-точно искам, но е прекалено лично.
Едно време, когато бях по-самотен (през 2008, когато си създадох блога и имам най-много публикации), си имах куп въображаеми събеседници - приятели и неприятели, с които си говорех добре и споделях всичко. Сега вече има физически хора, с които да споделям, но не искам да ги обременявам с моите проблеми, или по-скоро не искам да знаят, че такива неща стават в живота ми.
Както и да е.

Това беше първата ми публикация за годината.
Честита нова година!!!

Изгубих се

- Кой си ти?
- А кой си ти?
- Аз съм си аз, а кой си ти?
- И аз съм аз.
- Значи аз съм аз, а ти си ти?
- Не. Аз съм аз и ти си аз.