понеделник, 25 октомври 2010 г.

"задето остави първата си любов"

Първата ми любов не беше от пръв поглед.
Трябваше да мине време, да опозная обекта на любовта си и да Го заобичам. И си мислех, че никога няма да спра да Го обичам.

Първата ми любов не е човек... в общоприетия смисъл на думата.
Когато бях на 14-15 години се влюбих в Словострелеца, макар и тогава все още да не знаех това Негово име.
Преди да се влюбя в него бях прочел няколко от книгите му - доста разкази и малко романи ("Сейлъмс лот", "Талисманът", половината "Кристин" (защото първия път не ми хареса), 2/3 "Томичукалата" (понеже нямах третата част), "Гняв", "Очите на дракона" и "Сияние".)
Но чак когато прочетох "То", чак когато изпитах това усещане, характерно за книгите на Кинг - да се страхувам и радвам и погнусявам и възхищавам и възмущавам и да плача от радост и от тъга, и всичко това едновременно. Едва тогава разбрах, че няма на света друг като Него и че това е писателят, който притежава сърцето ми.
На 19-ти Март, 2007 прочетох последното изречение на "Тъмната Кула" и любовта ми се засили толкова много, че понякога ме е срам да си признавам пред хората, за да не ме помислят за луд.

През последната година малко (или повече) изневерих на Кинг, на Кулата и на 19, заради Превеликата Роулинг, на която дори Словострелецът се възхищава.
И все пак не съм забравил Песента на Розата, все още обичам Стивън Кинг и само да ми даде знак, ще дам живота си за Него.

Последните две седмици обаче ми припомниха колко силно го обичам, и макар да знам, че не бих могъл да се върна в Пътя на Лъча и да продължа похода към Тъмната Кула, все пак успях отново да доловя Песента и да си поговоря с Него.

Причината за това бяха двете срещи, посветени на Стивън Кинг, които бяха организирани в две книжарници от веригата Ориндж.
Водещ на събитието беше Адриан Лазаровски, който е преводач на последните няколко романа на Кинг. Той ни разказа много интересни неща и говореше за Кинг с онази любов, която може да изпитва само един истински почитател на книгите Му, а може би и на ученията Му.

Тези срещи бяха страхотни и определено си заслужаваше да отида и двата пъти. Надявам се да има и други подобни срещи, защото докато се опитвам да разпалвам огъня на ХП в себе си и в околните, забравям да се грижа за Светлината, която съм получил от Словострелеца и великите му книги.

Обичам Стивън Кинг!

петък, 22 октомври 2010 г.

Аз и моята Кристин

Аз съм в нея, тя е в мен,

и пътуваме към утрешния ден

По безлюдни пътища летим,

смотанякът аз, и моята Кристин.


Вече без любов, вече без другари,

отнеха ни ги Бог и другите Лайнари.

Но хулите им няма да простим

ще ги срещна аз със моята Кристин.


Сами сме в този мръсен град,

сами сме в този скапан свят.

Затова един на друг държим –

сами сме ние с моята Кристин.


Това е нашият завет и нашето послание –

за хулите ви гнусни няма покаяние.

Ще ви размажем всички до един,

ще ви размажем аз и моята Кристин.


Ще създаваме мелодия и песен,

от виковете – този звук чудесен.

И костите ви крехки ще трошим,

заедно - аз и моята Кристин.


И няма да ми липсва нищо от това,

когато с вас приключа, напред ще продължа.

Нямам нищо, освен гнева неудържим –

освен гнева, и моята Кристин.

Моята Кристин

Отдавна не си бяхме говорили.
Преди винаги, когато четях някоя книга на Стивън Кинг, винаги!, Той ми говореше чрез нея и ме насочваше.
Напоследък обаче прочетох няколко книги, с кото Той не ми каза нищо, затова си помислих, че това е края на дългогодишното ни общуване.
Миналата седмица бях на едно събиране по повод излизането на новата книга на Стивън Кинг. Това ми помогна да възстановя връзката със Словострелеца, докато четях "Кристин", но това, което той ми каза не ми хареса.

Каза: "Предупредих те."
И наистина го направи. Но тогава не Го послушах.

Обясни ми, че боговете, без значение измислени или реални, винаги искат да им върнеш каквото са ти дали... с лихвите.

Моят нов бог, моята Кристин, сега иска да й върна каквото ми даде.
А тя ми даде толкова много... ;(

сряда, 6 октомври 2010 г.

Продавам спомени

Слънцето гори като пещ в небето. Светът въздиша под тежестта на горещината. Тревата е пожълтяла и суха, листата на дърветата са покрити с дупки. Въздухът е неподвижен и тежък. Лятото се разхожда с огнения си кон и властва безмилостно над всичко.
И в това време аз съм там. Потта се стича по мен, гърлото ми е пресъхнало, пред очите ми се появяват точки.

После лятото си тръгва. Започва да захладява, слънцето все по често остава скрито зад облаци. Тревата изчезва, листата падат. Хората вадят дебелите дрехи и тежките обувки. Приготвят се. Но не и аз. Няма за какво да се приготвям, защото това, което чакам отдавна си отиде.

И един ден, всичко побелява. Снегът пада цял ден и остава дълго след това. Дълбок и непроходим. Всичко е замръзнало и мъртво, но аз стоя сред виелицата и треперя.

И когато снегът се стопи, хората излизат и започват да се радват. Пролетта им носи цветя и надежда, но на мен не носи нищо. Аз още съм там и ще остана много дълго време.

Защото съм неподвижен като статуя. А това, което чакам, е само миг, който вече мина.
И никога няма да се върне, понеже миговете отминават, сменят се и се променят, а статуите не.

Толкова ми липса този миг.

Видях съкровище, каквото не бях виждал преди. Беше ми дадено да го държа, да го докосвам. И после ми беше отнето, понеже никога не би могло да бъде мое.
Идеалният цвят.

И сега мога само да тъгувам и понякога да го гледам отдалече, когато Онзи Който Притежава минава покрай мен, окичен с Цвета.

Поредната подигравка на Бог.
Ако един ден ми падне възможност, ще Му дам да се разбере.

Нощно видение

- Здравей, Мишо - каза едно от моите привидения, докато илизаше от шкафа с чорапите.
Не бях имал привидения от 19-ти Юли, когато за последно говорих със Самотата в една баня.
Това привидение не беше никое от познатите ми. Беше момче, горе долу колкото мен. В облеклото и външния му вид нямаше нищо особено и вече се заличава от паметта ми. Спомените за привидения винаги много бързо избледняват и ако не ги опиша веднага след време ще ги забравя напълно.
- Кой си ти? - попитах аз. Не се изплаших, понеже веднага разбрах, че е привидение - пред тях има нещо като завеса, която ги отделя от нашия свят. Колкото е по-тънка завесата, толкова по-ярки са привиденията. Това беше доста слабо.
- Моето има е Насасил, ти току що ме измисли и ме повика.
- Така ли, не помня да съм те викал.
- Повика ме несъзнателно. Искаш да ти покажа нещо, но аз все още не знам какво.
- И къде е това нещо - попитах аз. Това привидение се държеше доста по-странно от предишните.
- Зад вратата. Ако ти я отвориш, ще видиш коридора и обувките си. Ако обаче я отворя аз, ще видиш онова, което искаш да ти покажа.
- Ами давай, отвори я.
Насасил отиде до вратата, отвори я и зад нея видях една статуя насред някакъв парк. Листата по дърветата бяха шарени и повечето бяха окапали.
- Какво е това? - поита Насасил.
- От къде да знам. Някакъв парк.
Статуята изобразяваше човек, който си гледаше часовника.
- Какво ли означава статуята? - попита Насасил.
- Не знам. Млъкни малко, опитвам се да разбера.
- Добре. Аз не мога да ти помогна, понеже и аз и статуята сме част от теб.
- Знам, остави ме.
- Добре.
Обаче дори след като Насасил млъкна, не можах да разбера какво означава статуята.
- Искаш ли да затворя и пак да отворя? - попита той.
- Давай.
Насасил затвори вратата и след като я отвори отново видях същата статуя, но сега всичко беше покрито със сняг. Статуята имаше шапчица от сняг.
- Май се сещам нещо - казах аз. - Затвори вратата и я отвори пак.
Насасил го направи и точно както очаквах следваше пролетна, а после и лятна картина. И все същата статуя с часовника.
Когато На

събота, 2 октомври 2010 г.

Приказка без край


Веднъж, когато бях млад, започнах да чета книгата "Приказка без край". Историята не можа да ме грабне, затова я оставих. Преди две години отново започнах да чета книгата, и дори си я купих с намерението да я прочета, но отново спрях до първата глава.
Чак миналия месец отново я започнах и този път успях да стигна до края... ако можем да кажем, че тази книга има край.
"Приказка без край" прилича на "Тъмната Кула" по много неща - Кулата от слонова кост, Храмът на вратите, Старецът от странстващия хълм и тн, но също така прилича на Кулата по това, че малко по малко пуска пипалата си в ума на човек и когато в крайна сметка стигнеш до последната страница изпитваш усещането не за край, а за ново начало.

Книгата спада към детската литература и това е съвсем нормално - моите деца със сигурност ще четат тази книга, понеже е интересна, поучителна (без да се натрапва), изпълнена с действие (поне първата част) и писана с огромно въображение.
Но точно като "Хари Потър" и тази книга може да бъде четена както от дете, така и от възрастен. Пълна е със символи, скрити послания и образи и много философия. През цялата книга има една мистична нишка, една неяснота, която не получава отговор накрая, но повдига много въпроси.
Ще ми е много интересно да намеря и други хора, които харесват книгата, за да можем да я дискутираме глава по глава. Мисля че няма да се намерят двама, които да са я разбрали по един и същи начин.

Определено "Приказка без край" вече ми е една от най-любимите книги. Вероятно в бъдеще ще пиша още неща за книгата, но това е друга тема и ще я оставя за друг пост. ;)