събота, 20 юни 2009 г.

Признанието на един протестантски пастор за състоянието на Евангелската Църква

От време на време посещавам блога на един пастор, от когото най-добре познавам пръста му, защото честичко го размахва.
Посещавам го, защото понякога пише такива глупости, че после с дни се смея.
Но понякога казва и доста мъдри неща, без да иска разбира се. Като последната му публикация. Там беше показано следното видео:



А коментарът беше: "Малката дама във видео клипа спечели доверието ми. Сигурно ще я поканя да ни дръпне една проповед в неделя ;)"

Ех, господин пастор, чието име няма да спомена, за да не се засегнете. На осъзнавате ли, че точно това е истината за Евангелската Църква? Или по-право би било да кажа, че това е същността на вашия бизнес с името на Бог.
Важно е да е разпалено и многословно, съдържанието и посланието нямат никакво значение, стига публиката да е доволна, а кутията за дарения, или във вашия случай саксията, да е достатъчно пълна.

Става ми мъчно, но не за вас, а за хората, които подвеждате и ограбвате.

Хайде ЛИД и очаквам още бисери.

(Дори ще му го напиша като коментар, но той естествено няма да го публикува)

петък, 19 юни 2009 г.

Хайл, Словострелецо! Привет и на теб, самота...

19 Юни
10 години откакто Роланд и Джейк спасиха Стивън Кинг.
10 години откакто чета Неговите книги.

А тя е пак тук. Слаба като скелет и бледа като мъртвец. В косата й се гърчат змии, оси и мъртви птици. В устата й гъмжи от малки, гнусни буболечки. Ръцете й са мръсни от засъхналата кръв, краката й са боси, напукани и с разширени вени. Облечена е с грозен парцал, който едва покрива отвратителната й голота. Увисналите й гърди се поклащат когато се смее с отвратителният си, дрезгав глас.
Тя е пак тук.
А колко я обичах някога...
Тогава бе красива, нежна. Тогава аз избрах да бъда с нея и тя беше сложила маската, за да я харесвам.
А сега пак е тук, но не по мое желание. Сега вече нямам избор, имам само нея. И тъй като вече не мога да я отхвърля, тя е свалила маската и ми се хили с развалените си зъби, плези ми се със синкавия език и ме сочи с късия си, крив пръст.
Самотата пак е тук. Преди я наричах принцеса и любима, а сега се страхувам да спомена името й.
Зад нея са наредени труповете на онези, които я изместиха от живота ми. Онези, чието място тя зае.
В черни чували до стената, само краката им стърчат.
Искам да плача, да викам, да споделя. Но няма с кого. Самотата е глуха.

Всички имат приятели, само аз съм сам. Само аз не мога да се сближа с никого. Обичал съм и вярвам, че съм бил обичан. Обаче всички, които някога са се приближавали до мен или са бягали като опарени, или лежат в черен чувал до стената зад самотата.
Трябва да съм щастлив, нали? Стивън Кинг ми е приятел, учител и баща. Но днес Той ми се струва толкова далечен, така нереален, дори... незначителен.
Ами Бог, Той е винаги с мен, нали? Бях си обещал повече да не изпитвам Бог, но ще е много мило от Негова страна да ме утеши, дори и по Неговия заобиколен начин. Ще е хубаво да ми покаже, че не съм сам.

Самотата прочете какво съм написал и сбръчканите цици пак се тресат. Присмива ми се.
Мразя я, а преди я обичах. И сега трябва да я обичам, докато всички други бягат, само тя иска да е с мен, дори и само за да ме мъчи и да се храни от скръбта ми. Какво ли обаче не бих дал, за да имам поне един истински приятел. Не просто познат, а някой, който би ми помогнал да махна всичката тази зеленясала помия в душата си и да извадя тежкия, отровен камък, потънал в дълбините й толкова отдавна, още когато баба ми беше млада и динозаврите ходеха по земята.

Сега искам да умра. Да, това искам. Няма какво да изгубя. Нямам нищо, а трябва да дам толкова много.
Искам да заспя и да не се събудя в този свят, искам да се събудя на полянката в края на пътя, където ще ме чака моята принцеса със зелена рокля. Аз ще сложа глава в скута й и ще попитам:
- Искаш ли да ти дам нещо?
- Имаш ли какво? - ще попита тя.
- Не.
- Нищо не искам, заспивай.
- А искаш ли да ми дадеш нещо?
- Трябва ли?
- Не, не се нуждая от нищо сега.
- Тогава заспивай, забрави всичко - черно-белият кон, слънчевата принцеса, Бог, Стивън Кинг, Самотата - най-вече нея. Забрави ги, нека съзнанието ти да е празно, а сънят вечен.

Така си представям смъртта. Празна. Чиста. Моя.

Исках да пиша за Стивън Кинг, а изписах един куп простотии.
Обичам Стивън Кинг, Той го заслужава.
Но сега съм сам.
Сам.
И самотата е моята приятелка, моята любов и моята майка. Самотата е награда и присъда.
Моя господарка и моя слугиня.
А вечността е домът в който съжителстваме.
Няма смърт за самотния и няма самота в смъртта, както няма живот в самотата.
Самотата е там, където няма живот и няма смърт. Но надеждата остава, самотата така желае. Защото където няма надежда, няма и мъка. А самотата иска да ме мъчи.
Затова е тук.
Тя пак е тук.
Завинаги тук...

събота, 6 юни 2009 г.

T4 - He's back

Възможно ли е, продължението на култов филм да е по-добро от оригинала? Рядко, нали?
А възможно ли е да съществува филм, при който всяка следваща част е по-добра от предишната?
Да, такъв филм има!!!


Много по-мрачен от предишните, с много повече действие.
Терминатор е най-добрата поредица. Много се страхувах да не стане като с "Индиана Джоунс", четвъртата част от който беше пълен провал. За щастие останах възхитен от филма.
Оказа се, че съм сгрешил като казвах, че вече няма какво да се разказва от историята за войната с машините. Създателите на филма са успели да направят едно съвсем достоверно продължение, без да си изсмукват от пръстите някакъв обрат, за да продължат историята.
А когато се появи Т-800, модел 101, аз направо щях да полетя от щастие. Дори само тази сцена осмисли ходенето ми на кино.
И разбира се имаше отличителните белези на поредицата:
- I'll be back
- Гол човек (така де, киборг), от друго време, който излиза сред разрушения и огън.
- Финална битка с терминатора в завод или друго място символизиращо връзката между машините и хората.
- Изгасващата червена светлина в очите на терминаторите
Сигурно има и други подобни елементи, но сега не се сещам.
Ако някой иска да отиде да гледа филма може да ме покани, защото съм твърдо решен да го гледам поне още веднъж на кино.

петък, 5 юни 2009 г.

Пепел и смърт

"Когато всички си отидем най-накрая, тук няма да остане никой друг освен смъртта и тогава и нейните дни също ще бъдат преброени."
Отдавна не бях чел книга, която да ме разтърси така. "Пътят" на Кормак Маккарти.
Разбира се, не бих си и помислил да кажа, че той е с нещо по-добър от Негово Величество Стивън Кинг, кралят на думите и пророкът на Боговете, но определено се е осмелил да влезе в дълбокото на езерото описано в "Романът на Лизи" (от Стивън Кинг, разбира се).
Дали защото доскоро четох "Всяко мъртво нещо" на Джон Конъли, която ме отврати с баналността и неискреността си, но "Пътят" ме остави без думи, без мисли и без дъх. Не съм чел книга, която да е толкова отчайващо безнадеждна. Още виждам пепел и изгорели тела, още виждам нещастниците, избегнали смъртта, но изгубили живота.
И се чудя, как е възможно толкова смърт и разруха, толкова болка и страдание да бъдат описани така красиво. Всяка дума си е на мястото, няма нищо излишно, нищо пресилено и нищо премълчано.
И романът е толкова изпълнена със символи, че ако някой реши да напише тълкуване ще се получи книга, поне двойно по-дебела от него.
Още съм под влияние на книгата, преди малко я прочетох. Тя просто не те оставя да стоиш на едно място, трябва да вървиш, за да оцелееш. Напомня ми на "Дългата разходка" на Стивън Кинг, вероятно защото и двете книги поставят Пътя като метафора за живота. Но докато Разходката показва излишната суета и фалшивата надежда, в "Пътят" надежда няма - небето е вечно облачно и само от време на време се показва някой лъч светлина, колкото да напомни за всичко, което е изгубено.
Брей, колко глупости изписах. Исках само да кажа, че много харесвам книгата и я препоръчвам на всеки, който иска да прочете нещо стойностно. Но предупреждавам, не остава добър вкус след това...