събота, 31 май 2008 г.

Матура по литература

Заедно с отслабващата слънчева светлина си отиват и последните минути до матурата. Вече няма връщане назад. Матура 1, ето ме идвам!!!

петък, 30 май 2008 г.

Приказка на сенките: Последната невяста

Един ден на вратата ще се почука. Няма да се звънне, а ще се почука. Ти ще станеш и ще отвориш. Кой мислиш ще видиш? Кой чука, когато може да звънне?
Ще отвориш вратата и на прага ще видиш Нея - Смъртта. Не с качулка и остра коса, а в бяла булчинска рокля и с букет в нежните си, чисти ръце.
Как ще разбереш, че е Смъртта? Ще разбереш, не съм срещал никой, който да не я е познал.
- Може ли да вляза? – ще попита тя. Кажи да, тя така или иначе ще влезе.
- Дойдох за теб – ще каже тя. – Аз съм Последната невяста.
- Защо аз?
- Грешен въпрос, трябваше да попиташ “Защо сега?”. Моето име е Неизбежна, въпросът е “Кога”.
- Не – ще кажеш ти. – Не трябва да ти задавам въпроса “кога”. Твоето име е Неизбежна, но не и за мен.
Смъртта ще се засмее с приятния си, звънлив глас.
- Кой си ти и какво имаш, което те прави повече от другите?
Кой си ти наистина? Имаш ли нещо, което аз нямам? Имаш ли нещо, което никой няма?
- Имам – ще извикаш ти. – Имам нещо, което никой друг няма. Аз не трябва да умирам.
- Милиарди си отидоха преди теб, милиони ще те последват. Защо бих те отминала?
- Аз вече съм женен.
- “Докато смъртта ви раздели”. Аз съм Последната невяста, никой не може да ми устои.
- Но моята съпруга е красотата на живота. Каквото има тя, мое е.
- Красотата на живота? Това е сестра ми. Тя е невярна и развратна, имала е много и всички е загубила. А аз съм вярна и Вечна.
- Не. Аз и животът сме свързани.
- Аз разделям. Аз развързвам.
И тогава ще усетиш, че това е краят на спора. Смъртта ще победи. Както винаги. Един последен въпрос към нея:
- Може ли да взема нещо с мен?
- Каквото желаеш – ще отвърне тя с ослепителната си усмивка.
Ти ще се огледаш. Ще имаш толкова много неща, които би искал да вземеш. Книги, предмети, скъпи дрехи, пари.
Ще решиш да вземеш ценна картина, дело на прочут художник. Но тя ще е здраво закрепена за стената.
Ще решиш да вземеш красивата дреха, подобаваща на крал, защото ти си крал и господар на живота си. Но дрехата ще се разпадне в ръцете ти.
Ще решиш да вземеш ценната книга с мъдрости за живота, но тя ще ти е безполезна, а страниците ще са бели и празни. Прочетеното - прочетено, чутото -чуто. Време е да умреш.
Ще изтичаш при смъртта и ще кажеш:
- Ти ме излъга. Не мога да взема нищо.
- А какво е това на гърба ти?
Ще погледнеш назад и ще видиш голяма, зелена раница.
- Не знам какво е.
- Аз знам – ще се усмихне Смъртта и ще те погледне с ярките си зелени очи – Това си ти. Твоите дела определят същността ти. Твоите дела и твоите избори.
- Но ти каза, че мога да взема каквото желая?
- Твоите желания определят изборите ти, съответно делата ти. Следователно ти си, каквото си искал да бъдеш и това ще вземеш. Не бързай да ме обвиняваш в лъжа, аз измервам думите си.
Тогава Смъртта ще ти подаде ръка. Ти ще я поемеш и ще я последваш. По някое време ще попиташ:
- Няма ли да хвърлиш букета, за да избереш следващият, когото ще вземеш?
Тогава Смъртта ще се засмее весело. Знаеш ли, тя има много приятен смях и интересен характер. Хората несправедливо се страхуват от нея.
- Идеята ти за букета е интересна – ще каже тя, – но няма нужда.
И така, заедно ще отидете в нейното царство.
Последната невяста, Неизбежната, Вечната. Това са имената и. От мига, в който сме заченати, сме и обещани. И всеки ще я види. Не се страхувай от нея. Тя не е краят, тя е началото.
Готов ли си?
И да не си, тя идва...

четвъртък, 22 май 2008 г.

Още няколко часа до четвъртото пришествие

След няколко часа ще дойде моментът, който чаках толкова дълго. Най-голямото филмово събитие на годината. Човекът с шапката ще заплющи с камшика си за четвърти път, но сега е с 20 години по-стар. Изобщо не знам какъв е сюжетът, но какво значение има, нали скоро ще разбера. Жалко, че бащата на Индиана Джоунс няма да се появи, в 3-тата част се получи много добре.
Обикновено продълженията не струват, но има и изключения. "Терминатор" например е живо доказателство, че продължението може да е по-добро от оригинала. Е, каквото и да стане очаквам невероятни ефекти. Спилбърг никога не е пестил от тях. ;)

сряда, 21 май 2008 г.

Създадох света

Създадох света. Без недостатък и без грях. Създадох го перфектен. Нямаше смърт, нямаше война. Всички живееха в мир. Създадох света и видях, че е добър. Дори твърде добър. Тогава се огледах в него. Видях едно лице без несъвършенства. Без нито едно петънце, това беше като моето лице, но всичката грозота беше премахната.
Обаче това не бях аз. Това беше някой друг. Тогава взех света и го смачках. Потопих го в кръв и го изгорих. Но пепелта не изхвърлих. Взех я и от нея създадох един несправедлив свят. Свят, в който хората се мразят и убиват. Стареещ и разкапващ се свят.
Огледах се в него. Да, това бях аз.

вторник, 20 май 2008 г.

Перла

Разговаряли ли сте с вятъра? И аз не съм. Той никога не говори. Ако го попитате защо не говори, няма да ви отговори, разбира се. Мисля, че е заради гордостта му. Но вятърът не е ням. Той може да говори. Е, да, направил го е само веднъж, но може. Тази история ми я разказа морето. Защото откакто съществува светът, вятърът е заговорил само веднъж…

         Един ден вятърът препускал по безкрайния си път. За него нямало никакви ограничения. И тъй като неговата скорост му позволявала да отиде навсякъде, вятърът вече бил обиколил цялата земя. От всички прекрасни неща, които бил виждал, най-много харесвал морето.
         Един ден, пренебрегвайки задълженията си, вятърът се спрял, за да разговаря с безкрайната синя бездна.
         - Здравей, море. Аз съм бил навсякъде и съм видял всичко, но от всичко на света ти ме впечатли най-много. Твоята дълбочина, твоята сила. Ти си живот за създанията, които обитават дълбините ти и смърт за нещастните мореплаватели.
         Морето се възгордяло от думите на вятъра. Погалило създанията и растенията, които зависели от него, за да живеят. Заплашително разклатило лодките на рибарите, за да им напомни за силата си. Тогава казало на вятъра:
          - Така е. Аз съм всичко, което ти каза. Аз притежавам сила да убивам. С бурите си потапям гиганти, а с вълните си разрушавам градове. Реките се вливат в мен, аз съм целта им. Кой си ти, че да ме заговаряш?
           Тези думи наранили вятъра.
       - Море - казал вятърът - ти стоиш на едно място, аз пътувам по света. Ти имаш брегове, а моя граница е само небето. Не разбираш ли, че аз създавам бурите и аз вълнувам водите ти, за да имаш вълни? Не виждаш ли колко си нищожно пред моята безграничност? Не знаеш ли, че ако ти убиеш сто, аз мога да убия хиляда? Ето, виж дърветата, те ме почитат и ми се кланят, но аз не разговарям с тях. Виж и облаците, които имат силата да скрият слънцето, но дори те ми се подчиняват, а аз не разговарям с тях. Аз давам криле на хората, за да могат да летят. Аз движа корабите в теб и в другите морета. Защото има много морета, има и океани, но аз съм единствен. И при все това, аз не разговарям с никого, освен с теб. А ти ме отхвърли. Възгордя се и реши, че си повече от мен. Сбогом, море.
         И вятърът се понесъл отново над света, оставяйки морето зад себе си. Тогава морето осъзнало грешката си, но вече било късно. То викало, но гласът му бил бавен.
          Една нощ морето решило да направи подарък за вятъра. То създало малко бяло-розово топче – първата перла. Морето дало ценния предмет на една мида, за да я съхранява и се заело да прави следващата. И така, перла след перла, се натрупвали на морското дъно. Всяка по-красива от предишната.
          Хората започнали да ги вадят на повърхността, без сами да подозират защо вълшебните топчета ги привличат. Човешките уши не чували тихата им песен, но сърцата им я разбирали и искали да помогнат на морето.
          По този начин перлите се разпространили навсякъде по света, пък дано вятърът да разбере посланието и да се върне при разкаялото се море.

Пак сънувах, че летя

Как искам да мога да летя... ;(

събота, 17 май 2008 г.

Бягство

Ръцете ми напипват тънката мембрана между световете. Пръстите ми докосват нежната материя. Стискам. Завесата поддава. Разкъсва се. От разкъсаните места излиза мрак, който се стича по стените на реалността. Накъдето и да се обърна виждам само този свят. Той е изпълнен с изкуствени цветове и звуци. Пълен с изкуствени  хора. Тази реалност ме е обгърнала и ме задушава.
Продължавам да се боря и да разкъсвам света. Усещам черния мрак, който се стича по ръцете ми. Поглеждам ги. Те също са станали мрак. И аз съм мрак.
Тъмнината ме обгръща отвсякъде. Нося се в този океан от нищо. Под мен са разкъсаните остатъци от реалността.
Започвам да размахвам краката и ръцете си. Зная, че зад мрака има нещо. Искам да се измъкна. Усещам присъствието на отвратителни и опасни чудовища, които се движат в тъмнината около мен.
Над мен се появява светлина. Започвам да плувам към нея. Успявам да изляза от морето от мрак и лягам на брега. Още съм покрит с мрак, но той се стича по мен и скоро съвсем ще падне.
Изправям се. Намирам се сред някаква мъгла, а мракът зад мен не е море, а малка локва. Дупка в тази реалност.
Мъглата постепенно започва да се отдръпва. Появява се роза, зад нея още една. Намирам се сред поле от рози. Хиляди рози, милиони. А сред розите се издига високо здание. Кула. Аз я познавам, виждал съм я. Виждал съм я в сънищата си.
Това е Тъмната Кула, където започва и свършва всичко. Това е Тъмната Кула, която се издига сред световете. Единственото реално нещо и единственото нещо, което има значение…

петък, 16 май 2008 г.

Свърши се...

12 дълги години. 24 срока. Стотици часове.
Откакто се помня, животът ми се управлява от една демонична институция, която поробва душите и умовете на хората. Толкова дълго, толкова дълго...
Остава ми още една седмица и официално ще съм свободен. Фактически обаче днес беше последното ми изпитание. Цяла нощ не мигнах. Учих, писах и превеждах блъскан от силите на Лукавия Немски. Но тази сутрин, приблизително в 07:45 застанах пред покорната робиня на Пъкъла (училището) и Лукавия (немският) и се изправих срещо огнените и стрели със силата на железният си ум и с помощта на пищова, който правих през нощта. Накрая, като символ на победата на доброто над немския, животът ми беше осветен от една заслужена тройка.
И това беше краят. Веригите отслабиха хватката си, а товарът на гърба ми олекна. Скоро ще разкъсам металните окови и ще отхвърля игото на образователната ни система. Няма вече първа смяна в 7:30 часа сутринта, няма вече жълти книжки на позора, няма вече класни и безсмислени предмети. Свърши се!!! Сега ще сляза от кръста на който висях толкова дълго.
Не мога да повярвам, че това свърши. Имам чувството, че ще се събудя и ще се окаже, че още съм в 7-ми клас и трябва да чета за баба Илийца. Но не, свободата е на няколко крачки от мен. Виждам светлина и вървя към нея.
А после какво?!...

четвъртък, 15 май 2008 г.

"Плевел" коментари

За произведенията ми можете да давате мнението си във форума на сайта ми или в някой от другите сайтове в които публикувам. Повечето хора обаче предпочитат да ми пишат в скайп. Ето някой от коментарите за последната ми приказка за сега - "Плевел":

[5/12/2008 1:36:50 AM] Пешо каза: Няма нужда да тулкувам[5/12/2008 1:36:56 AM] Пешо каза: поуката е проста[5/12/2008 1:37:00 AM] Пешо каза: Има уникални неща
[5/12/2008 1:37:17 AM] Пешо каза: приказката е страхотна!
[5/12/2008 1:37:24 AM] Пешо каза: (y)
[5/12/2008 1:37:28 AM] Пешо каза: Написана е много добре!

[5/13/2008 5:10:35 PM] ۞ « R[†][AFS]xXx каза: (clap)
[5/13/2008 5:10:45 PM] ۞ « R[†][AFS]xXx каза: ti si genii (clap) vuzhititelno e
[5/13/2008 5:10:50 PM] ۞ « R[†][AFS]xXx каза: ::))

[5/13/2008 6:16:32 PM] ~˙·٠●•Darin4i4ka•●٠·˙~ каза: kakto vinagi mi haresva proizvedenieto ti na izkustvoto

[5/13/2008 10:46:26 PM] Sabriel каза: много приятен разказ

[5/14/2008 9:02:37 AM] Цецо каза: това за плевела е добро
[5/14/2008 9:02:38 AM] Цецо каза: (bow)

[5/14/2008 9:43:41 PM] Звездичката каза: здр
[5/14/2008 9:45:15 PM] Звездичката каза: разказът е страшно готин
[5/14/2008 9:45:39 PM] Звездичката каза: и между другото още в началото когато се споменава за синьото цвете
[5/14/2008 9:46:12 PM] Звездичката каза: нз защо но се сетих за цветето ралица (синьо е и е плевел)
[5/14/2008 9:46:37 PM] Звездичката каза: знам че разказът не е писан за мен но откривам част от себе си в него
[5/14/2008 9:46:45 PM] Звездичката каза: дори се просълзих
[5/14/2008 9:46:54 PM] Звездичката каза: Невероятен е!!!

Е, смятам че имам основание да се гордея с този разказ.

понеделник, 12 май 2008 г.

Индиана Джоунс

Вече си имам и билет за филма. Няма сила, която може да ми попречи да отида на премиерата, освен Смъртта, но тя ми е приятелка и няма.
Това е най-великият приключенски филм на всички времена. След 100 години хората пак ще гледат "Индиана Джоунс" и ще се забавляват, сигурен съм в това.
Нямам търпение. Това ще е един от най-великите моменти в живота ми.

събота, 10 май 2008 г.

Отхвърлен, отречен, заплют...

С последния си разказ - "Принцесата и граховото зърно", опитах да се върна към традициите на "Гумената Чушка". Очевидно успях поне в едно отношение - неодобрението. Разказът беше позорно отхвърлен в сайта за лично творчество "Откровения", където от известно време публикувам творбите си.
Според мен "Принцесата" е един от най-добрите разкази, които някога съм писал. Редакторът, който трябваше да го публикува обаче реши, че разказът няма "Художествена стойност".
Това ми напомня за ранните години на "Гумената Чушка", когато разказите ми бяха остро критикувани, но поне публикувани и то в среди, където стандартите са доста по-високи, или поне така се предполага.
Е, голяма работа. На мен ми беше много приятно да пиша този разказ. Простотията е нещо наистина разтоварващо. Смятам да продължа в същия дух.

петък, 9 май 2008 г.

Изолиран бях

Цели два дни нямах и капка Интернет. Направо се поболях от мъка. Имах чувството че съм затворен в някоя висока кула.
Беше ми толкова зле, че направо си мечтаех за времето, когато Здравко беше мъртъв. Тогава пак много се мъчех, но поне имах Интернет.
Сега вече всичко е наред и аз отново съм онлайн. Дано това вече да не се повтаря.

А знаете ли какво велико събитие предстои този месец? Излиза продължението на най-великия приключенски филм на всички времена - Индиана Джоунс. Когато преди няколко години чух, че ще им а продължение, ми стана неприятно. Обаче колкото по-близо е денят, толкова повече се вълнувам.

Обелска народна мъдрост

Един мъж станал сутринта, за да иде на работа. Облякъл се, обул се и излязъл. Застанал на спирката на трамвая и зачакал. Чакал час, два, три… Късно вечерта се прибрал, без да е ходил никъде. Събул се, съблякъл се и си легнал.
Поука: Не чакай трамвая, ако ти го караш!!!

вторник, 6 май 2008 г.

Не ме погребвайте

Лежа и ги гледам – обикалят около мен. Изглеждат тъжни.
- Защо ме гледате така? – ги питам. Мълчат и обикалят. Стефан, Дени, Калин, Иво и други. Мислят ме за мъртъв.
- Аз съм жив! – виквам, но напразно. Не ме чуват.
Сега носят цветя.
- Не съм мъртъв! – крещя без ефект. Те продължават да носят цветя. Продължават да обикалят с наведени глави. Това е моето погребение, но аз съм жив.
Полагат ме в ковчег. Затварят капака, но аз виждам през него, защото е стъклен. Вдигат ковчега и поемат към гробищата.
Ето, пристигнахме. Изкопали са ми дупка. Има свещи. “Да се подпалите дано” си мисля.
- Поне няма ли да кажете нещо хубаво преди да ме погребете? – питам от ковчега. Не отговорят. Нямат какво да кажат.
Тогава някой проговаря. Пита:
- Как умря?
А Стефан отвръща:
- Самоубийство.
!?
А стига бе.
Продължавам да си лежа. Какво друго, нали това се прави в ковчег? Но съм жив.
Започват да ме спускат в дупката. Опитвам за последно, този път вече съм изплашен:
- Пуснете ме да изляза. Не съм мъртъв. Жив съм. Не виждате ли?
Мятам се като обезумял, но те продължават да наблюдават спускането мълчаливо. Явно за тях съм мъртъв. Какво друго ми остава, освен наистина да бъда такъв.
Ето ги над дупката. Започват мълчаливо да хвърлят пръст един след друг. Първо е Стефан после Дени, Калин, Иво, Мики, Пепи, Буба, Пламена, я и Цвети, появява се и Краси със своята дажба пръст. И още, и още. Редуват се и се въртят. Танц на смъртта. На моята смърт.
- Хвърляйте – виквам аз – така ми е добре.
Пръстта се натрупва.
- Хвърляйте, тъкмо няма да ви виждам.
Туп, туп, туп, по капака на ковчега.
- Хвърляйте! Продължавайте! Хвърляйте!!!
И те продължават... Хвърлят...

петък, 2 май 2008 г.

На гроба на мормота

След дългата зима най сетне успях да ида на Витоша. Това е най-любимото ми място на света.
Последния път, когато идвах, имаше сняг и беше ужасно студено, а аз не бях подготвен (в София беше горещо като през лятото). И тогава не успях да стигна до гроба на мормота. Този път снежната кралица, любимата му, си беше отишла и аз успях да се изкача до мястото, където е погребан споменът за него (защото мормотът няма физическо тяло и никога не е съществувал в нашия свят).
Докато бях горе и извършвах възпоменателните ритуали, ми се яви духът на мормота, но не стоя дълго и подобно на истинският мормот, скоро изчезна без да остави следа, освен локвите от сълзи.

Едно поне е хубаво. Мормотът вече има образ.