вторник, 29 април 2008 г.

Сред природата (почти)

Вчера се случи чудо, видяхме се с бъдещия папа Краси (на снимката в дясно) и дори ходихме до зоологическата градина.
Поне на мен ми беше много приятно и забавно. Видяхме много животни, но не видяхме лъва, което си е тъжно. За сметка на това видяхме една самодоволна маймуна. Кръстих едно магаре Петко и то се изсра, за да покаже мнението си за мен. При слона за малко да получим "задушаващо тръшване", както интелигентно се изрази една възрастна жена. Краси ме спаси, като ме възпря, когато опитах да прескоча оградата и да бъда изяден от кръвожадните пауни. Накрая, победен от преклонната си възраст, Краси ме накара да си ходим.
А ето и животното, което ни впечатли най-силно:
И въпреки безбройните критики на Краси, които няма да изненадат никой, който го познава, аз смятам да отида пак.

петък, 25 април 2008 г.

Здравко се завърна!!!

Освен Христос тия дни възкръсна още една светла личност - компютърът ми Здравко. Един месец живях без него, но това ужасно време вече свърши. Ние сме отново заедно и така ще е завинаги. Толкова от мен, отивам да се радвам на Здравко.
ЛИД

четвъртък, 24 април 2008 г.

Жоро


Жоро скочи от леглото. Беше огладнял. Наведе се и изяде бълвоча си от сутринта. Храната не беше толкова вкусна като първия път, но ставаше.
След като се наяде, Жоро се прозя и протегна, доволен от втората си закуска. След това излезе на балкона, където се изходи. Когато свърши с това, се обърна, за да помирише творенията си. По миризмата на изпражненията може да се разберат много неща за здравето на създателя им.
Жоро отново влезе в апартамента и пак се прозя. Беше сам. Имаше цял ден на разположение, за да спи.
Той скочи на неоправеното легло, седна на възглавницата и започна да облизва задните си части.
Прекрасно е да си котка.

сряда, 23 април 2008 г.

Приказка на сенките: Ад...


"Ний не идем отвън
като Данте през сън -
Животът ни е цял.
Там -
жупел и плам."

Принцесата, заключена във високата кула, погледна надолу пламтящия ад. Къщи. Горящи. И цели семейства, изгарящи живи под тях.
И принцесата скочи към черния град, създаден от въглен и пепел. Красива. Блестяща. Като ярка звезда. Безсмъртие, облечено в плът. И беше погълната от горящата бездна, на огъня стана любима.
Гладният пламък започна да ръфа плътта и, тъй бяла и чиста. Красивият лик почерня и се сбръчка. Красавицата стана на звяр.
Виж очните ями на обгорения череп, захилил се смело в смъртта. Виж очните ями загубили своите красиви, зелени очи.
И заедно с дебелата димна завеса душата и полетя към небето. Бавно влезе през прозореца на кулата и легна в леглото да спи. И там, където нямаше нищо, появиха се кости и плът. Спокойна, красива и гола, принцесата спеше отново, завита с коприна.
А навън, създаден от въглен и пепел, чернееше се горящият град. Изпълнен с милиони мъртви безсмъртни души.
"Тук нямаме часовници, календари и карти, имаме само Тук и Сега. Тук няма причини и няма въпроси. Няма Какво и Защо. Безименни, ние просто живеем във вечната нощ на смъртта..."

понеделник, 21 април 2008 г.

Трета среща


"- Защо вече не изглеждаш така?
- А?
- Нищо - отвърна тя, но продължи да гледа след младежа, който изчезна в мрака. Помисли си, че само младият влюбен може да бъде по-красив от пролетта."

Стивън Кинг
"Човекът, който обичаше цветята"

Млад мъж вървеше по улицата. Беше облечен с пуловер, въпреки че вече започваше да напича. Усмихваше се на хората, покрай които минаваше. Те имаха своите проблеми и щастието му малко ги дразнеше.
А той имаше усещането, че лети от радост. За него всичко беше прекрасно. Слънцето грееше в безоблачното небе, сякаш отразяваше чувствата му. Улицата беше необичайно чиста - като съвестта му. А в парка го чакаше най-прекрасната жена на света. Искаше му се да подскочи от щастие, но около него имаше твърде много хора и го досрамя.
Зави зад ъгъла и я видя. Тя седеше на една от първите пейки покрай алеята. Беше облечена в доста къса рокля на цветни петна. Той ускори хода си и скоро стигна до нея.
- Здравей - каза тя и стана от пейката.
Това беше третата им среща. Те тръгнаха по алеята.
- Искам да ти покажа нещо специално. - Каза той. В гласа му прозвуча вълнение.
- Хубаво ли е?
- Няма да се оплакваш. - Заяви той и се усмихна.
Вървяха още известно време.
- Тук - каза той и тръгна сред дърветата.
- В гората? - учуди се тя.
- Обещавам ти, ще се изненадаш. - Той отново се усмихна.
Тя го последва развълнувана. Обичаше изненадите.
Скоро обаче ентусиазмът я напусна. Провираха се през бодливи храсти и коприва.
- Съжалявам, трябваше да те предупредя за да се облечеш по-подходящо. - Каза той.
- Не се притеснявай - отвърна тя докато разтриваше червеното петно на крака си, причинено от копривата.
- Искаш ли да те нося? - попита той загрижен.
- Няма нужда - отвърна тя, но и стана приятно от предложението му. - Далече ли е мястото, където отиваме?
- Не, почти стигнахме.
И наистина, не след дълго стигнаха до малка полянка сред дърветата. Слънчевите лъчи едва достигаха до земята през гъстите клони.
- Много е красиво - възкликна тя, въпреки че не виждаше нищо особено.
Той мълчеше. Гледаше обувките си.
- Знаеш ли - започна - че те обичам?
- О! - усмивка грейна на красивото и лице.
- Знаеш ли - продължи той без да я поглежда - че ти си най-прекрасната жена на света?
- Благодаря - каза тя и леко се изчерви, но я смущаваше фактът, че той говори на обувките си.
- Знаеш ли - за трети път попита той и сега я погледна в очите. - Знаеш ли, че този свят не те заслужава?
Погледът му я изплаши. Беше странно безизразен. Сякаш гледаше през нея в някакво друго измерение.
- Аз... - започна тя, но той я прекъсна.
- На мен е даден огненият меч и аз определям кой да иде в рая. И избрах теб. Този свят не те заслужава и аз ще те освободя.
От джоба му се показа автоматичен нож. Чу се изщракване и острието се появи.
Тя се опита да избяга, но се препъна и падна върху някакъв клон. От бедрото и потече струйка кръв. Смътно осъзнаваше, че част от клона се е забил в тялото и и още стърчи.
Тя не викаше. Беше твърде заета да се опитва да избяга. Но дори да се беше разпищяла, кой щеше да я чуе? Той беше преценил всичко. Все пак беше ангел. Беше небесно същество. Беше полубог.
Той скочи напред, застана зад нея и стисна с лявата ръка устата и. Стискаше здраво, за да не го ухапе. Хапала ли ви е някога бореща се за живота си жена? Не е приятно и той не желаеше да му се случва за трети път.
Вдигна ножа и бавно преряза  гърлото и. Кръвта боядиса в червено ръкавите на пуловера. Жената се замята още по-силно. Последните опити на грешното тяло да задържи святата, безсмъртна душа. Ах, как мразеше плътта. Мразеше дори своето тяло, но засега трябваше да остане в него, за да освободи праведните, прекрасни същества преди идването на Армагедон и Голямата скръб.
И за да се свърши по-бързо, той дръпна главата и назад. Чу се изхрущяване - ужасен, отвратителен звук, който му хареса. Кръвта плисна още по-силно, чуха се няколко хриптяния и тя се отпусна в ръцете му.
Той пусна безжизненото, празно тяло. Изтри ножа в пуловера си и го прибра в джоба на дънките си. След това свали пуловера и го прибра в найлонова торбичка, която извади от другия джоб, после в още една, за да се предпази от любопитните очи на грешниците, които го дебнеха, подтиквани от Сатана.
Тръгна през дърветата, за да продължи Божието дело и да открие останалите Прекрасни същества.
Погледна към клоните, през които слънцето плахо надничаше. Невероятен ден и велико дело. Тук никой не го гледаше и затова подскочи от щастие.

15.04.2008
НРО

събота, 19 април 2008 г.

Приказка на сенките: Родих се до реката


Глава 1
Слепите същества

Безликото сляпо същество се размърда. Братята му спяха. Съществото стана и излезе от стаята.
Усещаше слънцето, което напичаше кожата му. Усещаше тревата под босите си крака и чуваше шума на дърветата. Но не можеше да види нищо от това. Нямаше очи. Нито той, нито братята му.
Съществото глътна от благоуханния въздух за последно и влезе отново в къщата.

Глава 2
Глад

Сляпото същество изпита глад.
"Гладен съм" - искаше да каже то, но нямаше уста. Не можеше нито да говори, нито да яде. Затова легна да спи. Сънят беше спасение от робството на мрака.

Глава 3
Сън

Сънува, че вижда. Сънува дървета, въпреки че не беше виждал нито едно. Сънува трева, сънува и слънцето.
Искаше да види тези неща. Искаше, но не можеше. Нямаше лице, нямаше очи, нямаше уста.
Тогава се събуди и светлината изчезна.

Глава 4
Разходката

Сляпото безлико същество излезе навън. Слънцето, тревата и дърветата явно си бяха там, но съществото не ги видя.
- Искаш ли да идем на разходка? - попита някой. Гласът беше нежен, детски. Говореше малко момиченце.
Съществото искаше, но не можеше да отговори, затова закима с глава.
- Тогава ела с мен - една малка, нежна ръчичка докосна ръката на съществото и го поведе по пътя, по който то никога не беше ходило от страх да не се изгуби.
Скоро се появи нов звук. Вода. Бяха стигнали до реката. Тук миризмата на тревата беше силна и опияняваща.
- Това е река. Искаш ли да се приближим?
Съществото кимна. Ръчичката го поведе напред.
- Сега сме пред нея. Искаш ли да я докоснеш?
Кимване.
- Клекни. Сега протегни ръката си напред. Усещаш ли?
Усещаше. Сълзи започнаха да напират в несъществуващите очи. Отнякъде задуха тъга. Съществото знаеше, че никога няма да види водата. Никога няма да види нищо, защото нямаше лице. Завиждаше на момиченцето, тя имаше уста и му говореше. Имаше очи и го водеше.
Съществото направи знак, че иска да се прибира и момиченцето го поведе обратно.

Глава 5
Нов сън

Отново сънува. И отново в съня си виждаше.
Сънува дървета с разлюлени клони, зелени треви и жарко слънце. И реката. Наведе си и пи. Тогава се събуди.
Вън от съня го посрещна само мрак.
За пръв път искаше да има очи, не за да вижда, а за да плаче.

Глава 6
Очи, уста и лице

На следващия ден съществото стоеше в двора на къщата, която делеше с братята си и чакаше момиченцето. Тя не беше обещала да се върне, но съществото се надяваше това да стане.
- Здравей - звънна наблизо гласът и. - Надявах се да те срещна тук. Искаш ли отново да идем на разходка?
Съществото закима енергично. Нещо малко и топло докосна ръката му и го поведе по пътища, които то не можеше да види. Скоро се потопиха сред силната миризма на тревата. Реката подскачаше наблизо, а звукът на водата наподобяваше безгрижен смях. Усещаше вятъра и чуваше как дърветата шептят непознати думи. Мислите на съществото обаче бяха насочени към реката. Нейният приятен аромат и убийствена дълбочина.
Скоро след това си тръгнаха.
На следващия ден момиченцето го доведе отново. Денят след това пак. И така, всеки ден тя идваше, хващаше го за ръката и го водеше до полянката и буйната река. Нито веднъж момиченцето не пропусна и не закъсня.
И това продължи много, много дни.
Веднъж, докато седяха върху меката трева на брега на реката, момиченцето попита:
- Защо винаги мълчиш?
Съществото посочи мястото на липсващата си уста и тъжно вдигна рамене.
- Но ти имаш уста. Ето.
Нежната ръка докосна показалеца на съществото и го насочи към несъществуващата уста.
- Усещаш ли?
И съществото усети. Пръста му докосна устата, съществувала доскоро само в сънищата му. То имаше уста и проговори.
- Нима през целия си живот съм имал уста, но не съм знаел и съм мълчал?
- Да - потвърди момиченцето.
- А защо не ми каза?
- За да не се изплашиш.
- Има ли и друго, което не си ми казала?
- Да.
- Имам ли очи?
Сякаш цяла вечност отне на думите на детето, да достигнат ушите на сляпото същество.
- Да. Имаш очи, но винаги са здраво затворени.
- Покажи ми.
Ръката поведе показалеца към ново откритие. Две очи спяха дългогодишния си сън върху лицето на съществото. Пръстът ги откри и ги пробуди.
Съществото отвори очите си за пръв път в реалния свят. Нещо, което беше правило хиляди пъти насън.
Ярката светлина приветства новия поглед със силен удар по нежните очи.
- Ах - извика съществото - Боли.
- Ще свикнеш. В началото винаги е трудно и боли. Скоро ще свикнеш.
След малко съществото отвори очи и огледа светлия свят. Всичко беше много по-красиво, отколкото в сънищата. Дърветата поклащаха клоните си и поздравяваха новородените очи. Тревата беше по-зелена, отколкото благоуханна, а реката, сякаш създадена, за да бъде видяна, криволичеше през голямата поляна.
- Искам да пия от водата. Може ли?
- Да.
Съществото се приближи и се наведе над водата. Образът му заплува отдолу. Не беше сляпо, нямо и безлико същество. Имаше уста, която можеше да каже всичко. Имаше очи, които попиваха красотата на света. Имаше лице, бледо, но красиво. Той беше човек и най-сетне го осъзна.
Наведе се и пи от студената вода.

Глава 7
Слепите същества и човекът

Сляпото същество излезе на двора. Човекът и момиченцето го наблюдаваха. Съществото беше стиснало очите и устата си.
- Искат свобода - каза момиченцето. - Но не могат да приемат всичко, което има да се види. Предпочитат да живеят в тесните пространства на домовете си.
- Знам - тъжно каза човекът.
- Затова първият е затворил очите си. Другите са го последвали и ето, светът си стои неоткрит и непознат за човечеството.
Съществото се прибра в дома си.
- Гладен съм - каза човекът. - Никога не съм се хранил.
- Ела в дома на моето семейство. Там е хубаво, всички виждат и винаги, когато си гладен, ще намериш храна. Страшното е, ако отново загубиш апетит. Тогава може да умреш от глад.
- А те как не умират? - човекът посочи мрачните къщи.
- Те не са живи. И ти не беше. Ти се роди днес, до реката.
- Родих се до реката - повтори човекът - Благодаря ти, че ми помогна да прогледна и да видя всички тези велики неща.
Момиченцето се усмихна и заговорнически каза:
- Последвай ме. Още нищо не си видял...

08.02.2008

четвъртък, 17 април 2008 г.

Вечен живот


Сега

Движим се сред дървета и храсти. Непроходима местност, ако имаш тяло, но ние нямаме. Ние сме две сенки, които могат да минат през всичко. Ето я и реката. Човешки очи не могат да видят какво има в мътната вода, но ние можем. Долу има нещо, което искам да ти покажа.

Преди

Той седеше в мрака и дишаше учестено. Не беше получил отговор на въпроса си и затова го зададе отново:
- Тук ли си?
Тишина. Той попита за трети път:
- Тук ли си?
- Да - отвърна тих глас в тъмнината. - Какво искаш?
- Кой си ти? - попита човекът, въпреки че знаеше отговора.
- Аз съм дяволът. Кажи защо ме повика.

Сега

Хвани ръката ми. Аз ще те водя в дълбините на реката.
Гмуркаме се. Усещаш ли студената вода? Да, аз също я усещам.
Виж дъното на реката. Тинесто. Виж водораслите. Обърни внимание най-вече на тези, в които се е заплел кракът на мъртвия човек.

Преди

- Хитро си го измислил. - Каза дяволът след като чу искането на човека. - Аз вече ти се заклех, че ще изпълня всяко твое желание, стига да мога. И тъй като това мога да направя, съм длъжен да изпълня молбата ти.

Сега

Човекът се размърдва. Не се стряскай. Той започва да се оглежда паникьосано. Чуди се къде е. Не знае дори кой е. Бавно спомените започват да се оформят в съзнанието му. Беше паднал в реката.
(Въздух! - пищят дробовете му)
Течението го беше носило.
(Въздух!!!)
Кракът му се беше заплел във водораслите на дъното.
(ВЪЗДУХ!!!)
Когато се сеща за това, той поглежда надолу, но не вижда нищо заради мътната вода.
(Въздух, въздух, въздух!!!)
Дробовете му горят. Мъчи се да се наведе и да достигне водораслите, но не може. Няма сили. Няма въздух.
Човекът умира под водата, а последният му спомен е, че не му е за пръв път.

Преди

- Давам ти вечния живот, който ти обещах. - Каза дяволът - От днес нататък, няма да старееш. От днес нататък няма да боледуваш. От днес нататък щом умреш, душата ти ще се завръща в тялото и така никога няма да преминеш завесата. Поздравления, успя да ме излъжеш...

Сега

Човекът е мъртъв. Но не за дълго. Скоро пак ще се съживи.
Хайде да се махаме. Неприятно ми е да гледам мъха, който е израснал по тялото му. Самият той се е превърнал в част от речното дъно. Една постоянно пробуждаща се и умираща част.
Той получи каквото желаеше. Никога няма да премине отвъд.
Не пускай ръката ми, излизаме.
За последно поглеждаме мътната вода от брега. Не се вижда нищо.

14.04.2008
НРО

вторник, 15 април 2008 г.

Страната на кривите дървета


Страната на кривите дървета - прекрасно място... през деня. Високите планини се издигат наоколо като стени на стадион. Небето се синее над ослепително зеления свят. А слънцето съвестно си върши работата и осветява света като същевременно го затопля, както е предвидено в договора. Оживление цари по клоните на дърветата. Птички и катерички шумолят в листата. Подухва топъл ветрец, който вълнува високата трева.
А сред тревата е легнала Алиса. Дванадесет годишно момиченце с руса коса и сини очи, облечена е в синя рокличка, а краката и са боси. Тя лежи с разперени ръце и гледа небето. По бузите и се стичат сълзи и тя от време на време подсмърча. А тревата и шепне: "Не плачи, малка Алиса, радвай се на деня. Може би, ако го искаме достатъчно силно, той ще остане с нас завинаги. Може би..." - постепенно шепотът се превръща в една единствена дума, казвана многократно с гласа на вятъра и тревата: "спи, спи, спи..." И Алиса заспива. И Алиса сънува:
Майка и е тук. "Сън ли е това?" - пита Алиса? Майка и мълчи. Баща и е тук. "Сън ли е това" - отново пита тя, но двамата възрастни мълчат. И изглеждат все по-малко живи, докато в един момент Алиса не осъзнава, че гледа два трупа, положени в ковчези.
"Мръдни се момиче, трябва да ги закопая" - извиква глас зад нея. Тя се обръща и вижда съществото, смущавало сънищата и толкова много пъти - двуметров червен заек. На челото му има едно единствено око, пак червено, но много по-ярко. Окото се движи, сякаш вътре бушува пожар.
И въпреки че го е виждала безброй пъти, Алиса се стряска и сега. Но не извиква. Мълчат и се гледат. Тогава той вдига лапата си, която изглежда като човешка ръка и ú показва прекършена роза, от която капе кръв. Заекът казва:
"Бяло при бялото, червено при червеното. А ти си моя Алиса."
Алиса отваря очи. Трепери. Хладно е. Свечерява се. Алиса скача изплашена и се затичва към порутената барака на хълма. Зад нея остава червената предупредителна светлина на залеза. Става все по-тъмно. Идва нощта. Идва времето на кривите дървета.
Алиса стига до бараката тъкмо, когато изчезва и последното късче светлина. Непрогледен мрак обгръща света. Но това не е страшно. Страшното е, когато дойде червената светлина.
Сякаш прочело мислите и, в небето се отваря едно пламтящо червено око. Неговото око.
През единственото прозорче Алиса наблюдава света, който се променя пред очите и. Прозорчето няма стъкло, а само решетка и Алиса усеща как сладката миризма на сините плодове, отрупали дърветата, се променя и става остра и горчива. Лепкава миризма, която сякаш оставя вкус в дробовете ти, когато я вдишаш. Първи се променят дърветата. Стават ниски, изкривени и голи. Листата просто се прибират в клоните.
Именно от тези дървета идва названието: "Страната на кривите дървета", название, дадено от хора, които Алиса никога не е срещала и които живеят далеч от тук. Да, в страната на кривите дървета има още много, много хора, но с тях може да ви срещна друг път.
След дърветата наред е тревата, която също се скрива под земята. Почвата е червена или поне така изглежда заради окото, реещо се в небето, червена и напукана.
Тогава прозвучава първият звук. Човешки вик. Вик на болка и неописуемо страдание. Щом го чува Алиса потреперва и разбира, че е време да си ляга. Леглото и представлява накъсан дюшек, постлан с тънко одеяло. Няма да и е студено. Тук винаги е лято.
Алиса се мушка под одеялото и пак поглежда към прозорчето. Навън се мяркат сенки. Нощем излизат много същества, различни от дневните катерички, птички и сърнички. Въздухът е изпълнен със звуци. Още писъци. Нещо се смее зловещо. Нещо реве като лъв. Нещо реве още по-страшно. Нещо голямо ходи наблизо и тресе земята. Неща, от които Алиса се страхува, неща, които не иска да срещне. Неща без имена. Те никога не влизат в бараката, тя никога не излиза.
Но тази нощ се случва нещо различно. Тъмна фигура с качулка минава пред прозореца, спира се, навежда се и поглежда вътре. Не издава звуци. Алиса го гледа ужасена, то я гледа, вероятно, под качулката. Това е различно нещо. То я наблюдава. Алиса трепери. Тогава нещото се отдръпва от прозореца и се отдалечава. Алиса не се успокоява, очаква да чуе как вратата на бараката, която не може да се заключва, се отваря, но това не става.
Алиса се успокоява мъничко, но сърцето и блъска в гърдите. Гигантското нещо навън, което тресе земята, започва да реве и бараката потреперва. Алиса също.
Страната на кривите дървета - прекрасно място... през деня.
Червеното око осветява света. Безброй много същества безцелно кръстосват земята. Това е царството на кривите дървета. Това е времето на Заека.
Едно гигантско същество, което дори не бих могъл да опиша, изревава отново, същество, в пъти по-голямо от малката порутена барака, в която Алиса вече почва да се унася, а в главата и свети един единствен ярък въпрос, който я преследва всяка нощ откакто е тук: "Защо - пита се тя - ми трябваше да влизам в дупката на заека?"...

13.04.2008
НРО

неделя, 13 април 2008 г.

Костенурката и заекът


Имало едно време един малък, красив и чист град. Там не живеели никакви хора, само животни.  Мир и спокойствие царяло сред тях както никъде другаде по света. Лъвът и агнето спели заедно, откакто къщата на лъва се срутила при наводненията преди 3 години. Вълкът помагал на овцата и се занимавал с агънцата докато тя ходела да работи заедно с кравата в дома на мечката - чистели и се грижели за градината. Котката и врабчето продавали дюнери, а лисицата имала заложна къща. Всеки петък животните в градчето се събирали и разговаряли, пеели, танцували. С две думи - забавлявали се.
Героят на тази приказка е заекът. Той не бил най-бързото животно, но най-много обичал състезанията. Винаги предизвиквал по-бавните животни, като обещавал че ще даде къщата си на този, който го победи. Къщата на заека не била нищо особено, но била единственото, което имал.
Един ден заекът видял костенурката да седи на една пейка и да хрупа трева. Тя била много старо и мъдро животно. Поне преди 40 години била мъдра, но понеже не говорела много, животните не разбрали, че вече е изкуфяла. Освен всичко друго, костенурката била и най-бавното животно в града, след като охлювът се самоубил, защото не могъл навреме да си купи последната книга за Хари Потър и разбрал какво става накрая.
Заекът подвикнал на костенурката:
- Хей, искаш ли да се състезаваме? Ако ме победиш, ще ти дам къщата си. - След това си продължил по пътя без да чака отговор. Но за негова изненада слабият треперещ глас на костенурката го настигнал.
- Добре.
Заекът се обърнал и отишъл до костенурката.
- Но ако аз победя, ти ще ми дадеш своята къща.
- Звучи честно. - Казала костенурката, като украсила думите си с беззъба и сбръчкана усмивка.
Костенурката била противоположност на заека, не само по отношение на скоростта. Тя била и едно от най-богатите животни. И имала най-голямата и красива къща. Само в дневната и, къщата на заека се побирала 2 пъти. Тези мисли не оставили заека да спи цяла нощ. Костенурката била намислила нещо. Щяла да опита да измами заека. Той знаел, че е колкото бърз, толкова и глупав, така че на костенурката нямало да и е трудно да го излъже.
На запад започнало да става светло. Слънцето пристигало, за да донесе новия ден и вероятно да погледа състезанието. Заекът станал и на една хартия от баничка набързо надраскал договор. С договор нямало как да се обърка нещо. Легнал и заспал.
***

На следващия ден всички от градчето се събрали за да гледат. Това изнервило още повече заека. Определили началото и опънали лентата на финала. От двете страни на пътя имало зяпачи, някой дори били от съседното село.
Костенурката вече била там. Станала и бавно се дотътрила до старта, където заекът нервно потропвал с крак. Подписала договора без дори да погледне за какво става въпрос. Това още повече смутило заека.
- Сдоби се с къща, а, заек? - Подвикнал някой.
- Костенурке, дай шанс и на заека! - казал друг.
Подигравките не притеснявали костенурката, тя гледала устремено напред. Заекът усетил умора. Решил, че първото нещо, което ще направи като влезе в новия си дом, ще е да легне да поспи. Ако, разбира се, спечелел.
"Как е възможно да не спечеля?" - помислил си той. "Та костенурката едва се движи."
Слонът застанал пред тях и вдигнал хобота си:
 - Готови - казал той, след това свалил хобота си и извикал - Старт!
Заекът се затичал както никога преди. Имал чувството, че ако тича по-бързо, ще скъса света и ще отиде на друго място. Краката му едва докосвали земята. Всичко около него изглеждало размазано. Тогава заекът проумял - костенурката не била замислила нищо, просто била изкуфяла. Той съвсем честно щял да вземе къщата и. Нямало начин костенурката да го победи. Заекът можел дори да легне да поспи, но, разбира се, не го направил - трябва да си пълен идиот, за да заспиш по време на състезание.
Гръдният кош на заека разкъсал лентата на финала. Трябвало му известно време, за да спре. Но състезанието свършило, той имал 2 къщи.
Нещо странно ставало обаче. Нямало аплодисменти, викове или дори смях. Само някаква суетня и движение наоколо. Заекът се заоглеждал, никой не му обръщал внимание. Животните забързано вървели в обратната посока. Заекът се обърнал да види какво става.
На около 50 см от старта, костенурката лежала безжизнено на земята. На заека му отнело няколко минути да се оправи и след това тръгнал към насъбралото се множество, скрило костенурката. Когато го видели, другите животни се отдръпнали и му направили път. Гледали го странно.
Когато влязъл в центъра на тълпата, заекът клекнал над тялото и го докоснал. Нямало съмнение - костенурката била мъртва.
***

Дните отлитали неусетно, но течението на времето, вместо да отмива спомена за смъртта на костенурката, сякаш го вдълбавал по-дълбоко и забележимо. Заекът рядко излизал от новата си къща. Всичките му съграждани го отбягвали. Въпреки, че не бил особено умен, заекът знаел на какво се дължи враждебността им към него - те всички се присмивали на костенурката в онзи съдбовен и трагичен ден. Всеки от тях имал дял във вината, но именно заекът щеше да бъде изкупителната жертва.
Скоро започнали да се появяват заплашителни писма, надписи по стените и анонимни телефонни обаждания. Доскоро безгрижният, спокоен живот на заека, започнал да става сив и подтискащ.
Една нощ, той събрал малкото багаж, който имал и напуснал града с намерението да не се завърне никога.
***

Дни наред заекът вървял през трудно проходими гористи местности. Малкото храна, която си взел за изпът, се свършила преди дори да я е започнал (някой му откраднал раницата докато акал зад един дъб). Умиращ от глад, заекът се подпирал по дърветата и се молел да види населено място. Малко преди свечеряване, молитвата на заека получила отговор във вид на малка порутена барака. Заекът се добрал до вратата, почукал със сетни сили и припаднал...
***

Когато отворил очи, видял че се намира в малка мрачна стая, осветена само от една свещ. Едно прасенце стояло над малка печка и готвело нещо. Прасенцето усетило движението на заека и казало:
- Я, ти се събуди. Спа непробудно цялата нощ и си мислех, че ще спиш и през деня.
След това домакинът донесъл чинията с топла леща на заека, който се нахвърлил веднага на храната. Когато задоволил глада си за храна, заекът се заел и със жаждата си за внимание и разказал тъжната си история на прасенцето.
- Когато става въпрос за къщи, много се натъжавам - казало прасето и му пролича, че е натъжено - аз съм архитект Свинаров, може би си чувал за мен. Преди години построих една много хубава къща, но не и се радвах дълго. Един зъл вълк, шампион по надуване на балони, издуха къщите на двамата ми братя и те се преместиха в моята. Това ме ядоса толкова много, че избягах и заживях като отшелник в тази гора. От тогава всеки ден оплаквам съдбата си.
Прасенцето въздъхнало и се заело да мие чиниите.
На следващата сутрин заекът напуснал дома на новия си, тъжен приятел. Продължил пътя си между дърветата. Скоро излязъл на една осветена от слънцето поляна. В центъра на полянката, върху чаршаф на цветчета, седяла красива девойка с ампутирано дясно стъпало. Тя плачела безутешно. Заекът решил да поговори с нея. Когато се приближил, се стъписал. Това било не коя да е, а кралица Пепеляшка. Заекът опитал да се измъкне, защото по закона на приказното кралство, наложен именно от съпруга на Пепеляшка, героите от приказки за животни нямали право да говорят с героите от приказки за хора.
- Не бягай и ти от мен... - проплакала кралицата - Всички останали животни ме отбягват.
- Това е, защото наказанието е обезглавяване.
- Моля те, искам да си поговоря с някого.
- Добре - казал заекът и седнал до нея. - Какво ти се е случило?
- Принцът ми изневерява.
- Сигурна ли си?
- Да, хванах ги в леглото.
- С кого?
- С професор Дъмбълдор.
Заекът зяпнал удивен. А Пепеляшка захванала разказа си за трудния живот с принца, който имал много пороци и хомосексуалността му била просто върхът на айсберга.
- А това какво е? - полюбопитствал заекът и посочил превързаната рана на десният и крак. Кракът още бил подут и посинял, явно инцидентът бил скорошен.
- Когато видях Дъмбълдор и мъжа ми, хукнах да бягам. Но, както обикновено, бях със стъклени обувки, паднах и си отрязах крака. Лекарите не можаха да го спасят, а най-добрият магьосник в кралството даваше лични уроци по ТРАНСфигурация на съпруга ми и също не можа да ми помогне. Сега съм с един крак и с една стъклена обувка. А ти накъде си тръгнал?
И заекът разказал своята история.
- Това наистина е гадно, но поне имаш 2 крака. - казала Пепеляшка -  Според мен трябва да се върнеш и да игнорираш съгражданите си. На тях ще им омръзне и ще се откажат.
- Благодаря за съвета, но съм поел по своя път и ще видим къде ще ме отведе.
И заекът отново тръгнал през гората. Скоро срещнал нисък, плешив и беззъб старец, който берял гъби. Заекът го поздравил и старецът вяло отвърнал на поздрава. Личало му, че е притеснен и угрижен. Тогава заекът решил да го попита защо е тъжен.
- Защо ли? Защото животът е гаден. Някога бях най-красивият мъж наоколо. Обаче ядосах една зла вещица и тя ме превърна в чудовище, докато някоя жена не се влюби в мен. Станах висок 2.80, имах буйна козина по цялото тяло, а със зъбите си можех да разкъсам слон (дори го разкъсах и ме накараха да платя глоба). Но съдбата ме срещна с едно изключително красиво момиче, което се влюби в мен и развали проклятието. Козината ми опада, зъбите се смалиха и си върнах човешките размери. Всичко беше наред, докато една сутрин не установих, че промените не бяха приключили. Зъбите ми ставаха все по-мънички, краката все по-къси, а космите по възглавницата все повече. И ето ме сега - без нито едно косъмче по главата, без спомен за зъби в устата и толкова нисък, че ми се налага да се повдигам на пръсти за да пикая в тоалетната чиния. А красавицата избяга с Хагрид.
След краткия, подтискащ разговор със стареца, заекът му пожелал приятен ден и продължил през гората. Дърветата все по-плътно сплитали клони над земята. Слънчевите лъчи трудно успявали да се доберат до покритата с иглички земя. Заекът дочул хлипане. Тръгнал по посока на гласа, с намерението да чуе тъжната житейска история и на тази изстрадала личност, но спрял изплашен. Върху ниско пънче, с набрана над коленете мантия и насълзени очи, седял самият Лорд Волдемор. Заекът тихомълком се измъкнал и тръгнал по друга пътечка. До него достигнал приглушеният стон на черният магьосник и думите му "Ех, ех, прекарах се много с тая пръчка...".
Новата пътечка го отвела до малка река, над която минавало дървено мостче. На моста стояло кебапче с посърнал вид.
- Здравей, кебапче, можеш ли да ме упътиш към Големия Град?
- Разбира се - отвърнало кебапчето - върви все по тая пътечка и скоро ще стигнеш.
- Благодаря много. Не изглеждаш щастлив. Мога ли да ти помогна с нещо?
- За съжаление, не можеш. Аз съм Драганчо и страдам, защото Мишо така и не довърши разказа за карибските кебапчета...
***

Оказало се, че гората е убежище на много изтерзани души. Докато вървял сред дърветата, заекът срещал какви ли не хора и животни и изслушвал личните им истории. Изглежда, на този свят има повече проблеми, отколкото хора, които да ги решават. Заекът срещал всякакви личности - от победени отрицателни герои, до излъгани, наивни и добродушни приказни персонажи, които научили по трудния начин, че приказката продължава дори след "и заживели дълго и щастливо".
Най-скорошна била срещата с коня Рачо, още един недоволен мишов герой, убит при първото си появяване в поредицата за Катя. Друга сърцераздирателна история била тази на бившата "Алиса в страната на чудесата" и настояща "Алиса в страната на кокаина", или пък на Червената Шапчица, отчаяна от своята баба, която нямало да е толкова голяма грижа, ако стискала съдържанието на червата си така, както стискала живота. Ами Пинокио - нападнат от дървеници, Мечо Пух - болен от диабет, златната рибка - уловена от гладен глух рибар...
Когато заекът стигнал Големия Град, той се замислил за своето нещастие, незначително в сравнение с това на хората около него. Тогава решил да последва съвета на Пепеляшка и обърнал гръб на града, обещаващ му забвение, и тръгнал към своето родно градче.
***

Градчето се било променило. Когато го нямало заекът да поема вината, останалите животни насочили агресията си един срещу друг. Лъвът започнал да отправя гладни погледи към агнето и една нощ то го убило и си направило шапка и бельо от кожата му. Вълкът и овцата изяли агънцата и мечката. Врабчето изчезнало мистериозно, оставяйки бизнеса с дюнерите на котката. Е да, от няколко дюнера стърчали странни кафяви пера, но покрай останалите убийства и зверства в градчето никой не задал и един въпрос на котката.
След известно време животните си основали култ и започнали да се покланят на костенурката и да и принасят жертви всеки петък.
Именно в един такъв петък се завърнал заекът. Той не можел да познае града, покрит с мръсотия и обвит от силно зловоние. И защо нямало никого? Къде били всички? Тогава заекът дочул барабани и си спомнил, че е петък - ден за празненства. Обаче, когато стигнал до площада, вместо танци и забавления, видял много животни, облечени в черни мантии. Те се били събрали около завързан плъх. Лисицата, върховната жрица на култа на животните, се готвела да изтръгне сърцето на плъха и да го изяде.
- Хей, какво правите!!! - извикал заекът. Всички го погледнали. Барабаните утихнали. Тогава лисицата го посочила и извикала:
- Това е виновникът за нашите страдания. Хванете го и разпръснете кръвта му по цялата земя, така злото ще бъде победено и ще живеем както преди.
Всички се спуснали към заека, който отново понесъл теглото на вината. Той се затичал така, както не бил тичал дори на състезанието с костенурката, но два люспести крака с остри нокти го сграбчили и го понесли във въздуха. Това бил гарванът Наполеон. Той предал заека на разярената тълпа.
Лисицата извадила ножа си и го вдигнала над главата му. Тогава се чул тъничък гласец:
- Нека запалим голям огън, когато го убиваме. - това бил Евгени - въшката пироман.
- И да подпалим града, както ти подпали катерицата, върху която живееше? - Сърдито казала лисицата. Няколко други животни обаче почнали да протестират. Все пак щели да убиват източника на всички злини, винаги е по-забавно с огън.
- Добре тогава - предала се лисицата - Вървете да събирате дърва.
Всички животни щастливо затичали към гората, за да събират. Само лисицата, гарванът и маймунката Кинг Конг останали, за да охраняват заека.
- Гълъбина - обърнал се заекът към лисицата - Щом ще ме убиваш, може ли поне да се сбогувам с приятелите си? По телефона.
Лисицата му дала позволение и заекът извадил GSM-а си. Започнал да праща SMS-и на всички, които бил срещнал в гората и да ги моли за помощ. Това била последната му надежда. Гълъбина, Наполеон и Кинг Конг не забелязали какво пише.
Когато били събрани достатъчно дървета, Евгени се заел да пали огъня. Всички животни от града тръпнели в очакване. Изведнъж някой извикал:
- Какво е това - и всички погледнали към зачервения от залеза хоризонт.
Там стояло голямо множество. Всички, които заекът бил срещнал и всеки от тях си бил довел по някого. Архитект Свинаров довел двамата си братя; старецът, който се смалявал, бил дошъл с приятелите си от старческия дом; Пепеляшка довела цялата армия на мъжа си, дошъл и самият принц, старателно гримиран и начервен. Дошли и други същества - летящи, пълзящи и смърдящи - напълнили околността и небето над града. Всички били там, за да помогнат на заека, дори Волдемор.
Сега няма да описвам самата битка, защото такава нямало. Поради численото превъзходство на приятелите на заека, неговите съграждани се предали мирно и тихо. Заекът ги подарил на Мишо, президентът на НРО, който искал да направи зоологическа градина в Републиката. Животните били натоварени в каруцата, теглена вече не само от Катя, но и от 3-те принцеси.
Заекът бил обявен за кмет на градчето, в което се заселили всички тъжни герои. Основни принципи там били споделянето и изслушването. Така жителите на това градче се превърнали в най-щастливите тъжни герои в цялата история на приказките.

петък, 11 април 2008 г.

Сънят на Мишо


На всички онези,
които чувстват същото,
към "Хари Потър"
или към която и да е друга книга...

"- Това тук истинско ли е? Или се случва вътре в главата ми?
- Разбира се, че се случва вътре в главата ти, но защо,
 да му се не види, това да означава, че не е истинско?"

- Мишо - повика ме някой. Стреснах се, защото си бях сам вкъщи. Реших, че ми се е сторило и точно тогава тихото гласче ме повика отново:
- Мишо... - Сега вече наистина се изплаших. Започнах да се оглеждам, но не видях никого.
- Мишо - за трети път ме повика гласът и тогава видях откъде идва, но това не намали страха ми. Гласът идваше от книгите за Хари Потър, поставени на една етажерка до вратата. Там имаше и други книги, но аз бях сигурен, че ме викат именно книгите за Хари Потър.
Приближих се и зачаках да ме повикат отново, но това не се  случи. Тогава взех една от тях, отворих напосоки и зачетох. Бях попаднал на първото изпитание в тримагическия турнир. Реших да прочета началото.
На следващия ден отворих първата книга и сякаш невидима сила прикова вниманието ми към текста. Отново бях въвлечен в един магически свят, изпълнен с приключения и опасности. Отново се изправих срещу триглавото куче Пухчо, срещу чудовищния базилиск, срещу частицата зло в дневника на Риддъл. Отново призовавах покровител и обяздвах хипогриф. Отново се изправих срещу възродения Волдемор, срещу смъртножадните в министерството и тайнствената арка. Плаках за Сириус, за Дъмбълдор, за Ремус и Нимфадора. И така, почти без да искам, прочетох и седемте книги, а две седмици неусетно бяха отлетели. Кога съм живял през това време, дори не си спомням.
Беше късно през нощта и ми се спеше. Легнах и сънувах:

Стоях сред една голяма поляна. Какво правех там, не помня, но вършех нещо. Тогава покрай мен пробяга малко гномче, което се смееше. Аз реших да го хвана и се затичах след него. Почти го бях настигнал, когато гномчето скочи в една дупка и изчезна от поглед. Аз изобщо не се замислих и също скочих в дупката. Започнах да падам и малко се изплаших, все пак не знаех дали сънувам или не. Обаче се приземих на меко. Станах и тръгнах по осветения с факли тунел.
Скоро след това стигнах до края на тунела. Пред мен се изпречи стена, а над мен имаше дупка високо в тавана. Тъкмо се чудех какво да правя, тъй като не можех нито да изляза, нито да продължа, когато над мен полетя красива червена птица. Веднага познах феникса Фоукс, защото беше същият, какъвто си го представях. Вдигнах ръка и се хванах за опашката му. Птицата ме понесе нагоре, сякаш бях едно от перата и.
Когато излязохме, дупката се запълни и изчезна. Аз се пуснах и се озовах в малка кръгла стая с една единствена врата и без прозорци. Пред вратата стоеше ниска жена, приличаща на жаба. Долорес Ъмбридж.
- Господин Костов, добре дошъл отново. - Каза тя с ужасния си писклив глас - Изчакайте само да отбележа в списъка с поканените, че сте дошъл. О, вие сте последен, всички други са вътре.
Последните думи тя каза след като отметна името ми в дълъг списък с гости. След това отвори вратата и ме покани да вляза.
И аз влязох.
Намирах се в Голямата зала в Хогуортс. Там беше пълно с хора, които пълнеха куфарите си с багаж. Явно заминаваха нанякъде.
- Здравей, Мишо! - викна някой. Аз се изненадах не толкова, че той ме позна, колкото, че аз веднага се сетих кой е. Беше Сириус Блек.
- Здравей, Сириус. - Той се обърна и продължи разговора си с близнаците Уизли, единият напълно жив, а другият напълно двоух.
Колкото повече хора виждах, толкова повече хора познавах. Всъщност не видях никой непознат. Всеки, който ме виждаше също ме разпознаваше. "Здрасти, Мишо" - звучеше отвсякъде. Някой само ми махаха или ми се усмихваха. Драко Малфой, Краб и Гоил кимнаха хладно.
Не видях всички герои от книгите за Хари Потър, но всички, които видях, бяха герои от тези книги. И всички изглеждаха така, както си ги представях. Гласовете им бяха същите, каквито звучаха в главата ми.
Видях две момичета, които спореха - Хърмаяни и Луна. Реших да чуя за какво си говорят.
- Казвам ти, Луна, няма невидими летящи носовирци.
- Ти някога виждала ли си видим носовирец? - спокойно попита Луна, докато се опитваше да мушне странна шапка с нещо като морков отгоре в препълнения си куфар.
- Не съм виждала носовирци, защото, както вече ти казах, те не съществуват.
- Напротив, съществуват, а това, че не си виждала само доказва, че всички са невидими.
Хърмаяни поклати глава и се отдалече без да ме види. Бях малко разочарован, исках да разбера дали и тя ме познава.
- Здрасти, Мишо, радвам се, че най-сетне дойде.
- Здравей, Луна. Тръгвате ли някъде?
- Да - усмихна се тя - отиваме си. Искаш ли дя видиш някой за последно?
- Може. Хари Потър тук ли е?
- Ще дойде скоро. Отиде да уточни подробности за заминаването с машиниста. Искаш ли да видиш някой друг?
Аз се замислих малко и казах името на любимия си герой от книгата:
- Сивиръс Снейп.
- Той е тук - зарадва се луна и заподскача нанякъде, аз предположих, че трябва да я последвам. След кратко провиране през тълпата, се изправих срещу мрачната фигура на Нечистокръвния Принц.
- Добър вечер, Михаил Костов. - хладно ме поздрави той и продължи да гледа някъде над мен към шумната тълпа. В ръката си държеше съвсем малък куфар. Явно нямаше толкова багаж, колкото тайни се криеха под мазната му коса.
- Здравейте, професор Снейп.
Забелязах, че на Снейп не му пука много за мен и се обърнах към Луна:
- Къде сме?
- В голямата зала - каза тя и показа посипания със звезди таван.
- Това в главата ми ли се случва?
- Не, разбира се. - възмути се Луна - случва се в сърцето ти. Затова всички те познаваме, през цялото време бяхме тук. И ти беше с нас. Но сега трябва да си тръгнем.
- Защо?
- Защото вие твърде много пораснахте, господин Костов. - Каза иронично Снейп, без да ме поглежда.
- Аз не мисля така. - сериозно каза Луна - ти си си същият, но май-сърцето ти се смали.
Снейп се изсмя. Дали на Луна или на мен, не знам, но ме заболя.
- Но аз не искам... - Започнах аз, но в този момент вратата на залата се отвори, влезе Хари Потър и заяви:
- Пригответе се, време е да заминаваме.
- Чао, Мишо. - каза Луна и заподскача за да вземе куфара си. Снейп дори не ме погледна.
Видях как любимите ми герой, с които бях прекарал толкова много време, започнаха да се вълнуват и суетят около багажа си. Тогава цялата зала започна да се отдалечава, а аз останах да вися в небитието. Останах сам в празнината на сърцето си. И колкото повече те се отдалечаваха, толкова по-силно ги обичах и желаех да бъдем отново заедно.
- Здравей, Мишо, защо си тъжен? - Друг познат глас. Обърнах се и видях, че към мен се приближава Стивън Кинг със смешна шапка с крилца на главата си.
- Отиват си, сай Кинг, отиват си от мен... завинаги.
- Те ли си отиват? - попита Стивън Кинг - Или ти ги напускаш?
- Ами ето, те се отдалечават от мен.
- Знаеш ли, - подхвана Стивън Кинг - понякога си отива не този, който се движи, а този, който стои на едно място.
След тези мъдри слова крилцата на шапката запърхаха и Стивън Кинг отлетя, оставяйки ме отново сам.
И тогава прозрях. За героите от "Хари Потър" има отредено място в сърцето ми и с каквото и да се опитвам да запълня дупката, тя никога няма да зарасне и никога няма да спре да кърви.
Тогава се затичах след отдалечаващата се зала и никак не се изненадах, когато открих, че тичам покрай релсите на влак, който се отдалечаваше от мен. Дори познах влака - "Хогуортс Експрес", разбира се.
- Спрете! Спрете влака! - колкото и да виках, влакът набираше скорост. Силите започнаха да ме напускат. "Хогуортс Експрес" беше просто малка точица в далечината. И тъкмо се бях отказал, когато нещо прелетя над мен. Хипогрифът Бъкбийк кацна на два метра от мястото, където стоях. Затичах се и се хвърлих на гърба му. По принцип има процедура за обяздване на хипогрифи, но аз нямах време, а Бъкбийк явно не беше по протоколите. Разпери крилете си и се понесе като вятъра, а аз за малко да падна назад.
Ето го влака. Разстоянието бързо се стопяваше. Започнах да се питам как ще се кача. През това време пътниците ме бяха забелязали и се бяха показали на прозорците, за да ме насърчават. Показа се и Хагрид, който викна:
- Мишо, приближи се и аз ще те хвана.
Бъкбийк явно разбра, защото се изравни с прозореца му. Полувеликанът протегна огромните си ръце, обгърна здраво раменете и колената ми и ме внесе като дете през прозореца.
Вътре всички викаха и се радваха. Забелязах, че влакът е променен. Нямаше купета и седалки. Просто дълги вагони, натъпкани с хора. Малко като във филм на Спилбърг.
- Мишо, бях сигурррна, че няма да ни оставиш. - Щастлива извика Фльор Делакор.
Видях много щастливи лица. Невил подскачаше или може би танцуваше. Джини се беше облегнала на стената на вагона и май плачеше от щастие. Щастлива изглеждаше, колкото и да е невероятно, дори Белатрикс Лестранж, която заедно с Волдемор и още няколко смъртножадни стоеше в края на вагона.
- Трябва да спреш влака - каза Чо Чан.
- Иди при машиниста -  посъветва ме Хари.
Аз тръгнах през вагоните и където и да минавах ме посрещаха радостни възгласи.
Когато влязох при машиниста се вцепених. Никой друг не би ме стреснал така, както ме стресна човекът зад кормилото (защото в  съня ми това беше влак с кормило). Машинистът бях аз.
- Мишо, - казах аз, сънуващият - трябва да спреш влака.
- Защо? - попитах аз машиниста.
- Защото тези хора трябва да останат в сърцето ми.
- Но те не са истински хора, Те са герои от книга. От детска книга.
- За мен те  не са просто герои, те са личности. Всеки един от тях живя в сърцето ми. Аз обичах "Хари Потър" и живях с героите от книгата цели седем години. Това не може да свърши просто така. Не може да си отидат, защото още ги обичам и има още какво да науча от тях.
Тогава аз, машинистът, погледнах аз, сънуващият, и казах:
- Тогава спри влака.
- Как - ядосах се аз, сънуващият, - ти си машинистът.
Обаче  тогава осъзнах, че всъщност аз съм машинистът. Дръпнах спирачката и се събудих.

Днес книгите за Хари Потър са на видно място в стаята ми. Радвам се за това свръхестествено преживяване, което имах. Благодаря на Стивън Кинг за помощта му, той винаги знае какво да каже.
Аз ще продължавам да пораствам. Сърцето ми ще се пълни с най-различни неща, с времето може би ще се смалява, но едно е сигурно, както сигурно е, че наргълите не могат да плуват - за героите от Хари Потър ВИНАГИ ще се намери място в сърцето ми...
06.03.2008
НРО

сряда, 9 април 2008 г.

Мъдра приказка с поука, обрат и неочакван край


Имали едно време...
Имало и едно друго време...
И между тези две времена се случили събитията, за които сега ще ви разкажа...

В едно кралство, недалеч от мястото, за което си мислите, живеел крал без име (защото не му хареса това, което аз му измислих) и трите му дъщери. Кралят, подобно на повечето си колеги, бил много богат. Причината била пословичната му скромност. Той ценял парите като никой друг човек. Негов идол и учител в живота бил Чичо Скрудж.
           Този крал бил и много мъдър. Винаги успявал да си реши судокуто и веднъж спечелил 200 лв. от местния вестник за пушачи "24 фаса", които грижливо прибрал в хазната си. По тази причина му било изключително трудно да затвори издателството няколко месеца по-късно, но просто нямало как. Кралят разбрал от телевизията, че "всяка година няколко хиляди европейци спират да пушат, защото умират", а в цялото кралство нямало толкова.
           Най-голямото му притеснение обаче, като на всеки загрижен баща, било бъдещето на дъщерите му. Разбира се, те щели да получат богатствата след смъртта му (кралят гледал съкровищата му винаги да могат да се разделят на 3, за да избегне конфликти), но дали щели да се грижат добре за тях. В това кралят силно се съмнявал.
           Най-малката - Тремпетида била много суетна. Всеки ден се гримирала, мажела, решела и правела всякакви други странни неща, които кралят не разбирал, но се срамувал да попита.
           Средната - Портавида била много мързелива. Ставала в 11 часа всяка сутрин и закусвала в леглото. След това лягала да поспи, докато стане време за обяд. Тогава ставала и слизала да обядва със семейството. Кралят бил стар,  не знаел точно колко му остава и искал да прекара последните си дни с дъщерите си. Затова настоявал всички да обядват заедно.
           Най-голямата дъщеря - Дертипилемида била и най-голямата надежда на краля. Той никога не го признал, но винаги я смятал за най-умна и красива от трите. Тя се научила да чете съвсем малка. Първата и книжка била "Приключението на Гумената Чушка". Поданиците на краля също много я обичали. Тя била мила и щедра към всички. Когато навършила пълнолетие, първата и работа била да отвори библиотека. Това била най-голямата и красива библиотека сред всички библиотеки в измислените кралства по света. За съжаление, жителите на кралството не били от най-четящите хора, така че самотната библиотекарка си седяла на бюрото, четяла вестник "Труп" (вестника на пенсионерите) и чакала евентуално някой да дойде.
           И въпреки че като цяло сестрите били доста различни, всеки петък в 19 часа, само Тремпетида почвала от 17, те се събирали и започвали да се преобличат и контят за баловете, които се провеждали в съседното кралство. В 21 часа излизали и се прибирали чак в събота сутринта.
           Кралят се притеснявал, че дъщерите му са твърде повърхностни, дори Дертипилемида. Страхувал се, че ще пропилеят богатството му, събирано с пот, с кръв и судоку. Страхувал се, че не знаят кое е важното в живота. Така един ден решил да им даде урок...

Когато в четвъртък седнали да обядват, кралят се изправил и казал:
- Утре искам да се видя с вас вечерта. Чакайте ме в 18 часа пред входа на съкровищницата ми.
Дъщерите му веднага почнали да протестират. Тъй като трите говорели едновременно кралят различавал само отделни думи, но най-често до него достигала думата "бал".
- Никакви балове утре. Трябва да ви кажа нещо. Утре - в 18 часа.
След това седнал и продължил да се храни.

На следващия ден наредил на слугите си да затрупат богатството му с лайна.
- Добитъкът трябва здраво да се напъне - казал един от тях. - Тук има доста злато.
- Не - отвърнал кралят. - Вие трябва да се напънете. Искам лайната да са човешки. Те миришат най-силно и противно.
И така, с помощта на съгражданите си, кралските слуги успели да затрупат цялото съкровище с тонове шоколадоподобно вещество.

Вечерта, точно в 18 часа, кралят дошъл пред съкровищницата си, където заварил трите си намусени дъщери. Тремпетида го гледала, сърдито присвила неначервените си, за пръв път от много години, устни. Портавида търкала сънените си очи. А Дертипилемида размахвала ръце и пропъждала мухите, привлечени от неприятната миризма наоколо.
Кралят ги въвел в хазната. Трите момичета не могли да повярват на очите си. Там, където преди се простирали планини от злато и сребро, мед и масло, сега имало безбрежно море от лайна, в което плували корабчета, пак от лайна, но от друг вид. Тогава кралят започнал да обяснява:
- Взех решение. Ще раздам всичките си богатства на бедните и простите. Искам народът ми да ме запомни като... абе, просто искам да ме запомнят. Затова сега ви давам тези торби - като казал това, им подал по едно пликче от Била. - Напълнете ги колкото можете. Всичко, което вземете си е за вас. Останалото ще го раздам.
Сестрите не помръдвали. Не можели да повярват, че това се случва. Но след като разбрали, че баща им не се шегува и наистина иска от тях да нагазят в лайната, те тръгнали.
Бавно започнали да навлизат в лайняното море. Лайната покрили стъпалата им, след това стигнали и до колената. Дертипилемида затворила очи, затаила дъх и първа бръкнала в гнусната кафява маса, покриваща богатството на баща и. Портавида я последвала, бръкнала, загребала шепа лайна и злато и изсипала всичко в торбичката. Тремпетида обаче не смеела. Не искала да докосва лайната, откъде да знае дали серящият си е измил гъза преди това. В крайна сметка решила, че вероятно малко ровене в лайна е по-добре от бедност, навела се и бръкнала. Но в мига, когато буцестите изпражнения докоснали и полепнали по ръката и, тя не издържала. Излязла тичешком от хазната, оставяйки кафяви следи да показват пътя на нейното отстъпление и повърнала в празната си торба.
Другите 2 сестри не се отказвали. Портавида стискала зъби, за да не повърне. Сълзи от погнуса се стичали по бузите и се смесвали със сополите, но тя разбира се не била глупава и не ги изтрила с омазаните си ръце. И така плачела, ровела в лайната и пълнела торбата си. Накрая торбата се препълнила и сестрата излязла от кафявото море. Торбата и била пълна, но имало колкото злато, толкова и лайна.
Най-голямата сестра работела бавно и съсредоточено. Бръквала и ровела докато напипа нещо, след това го вадела, почиствала го, доколкото това било възможно и чак тогава го пускала в торбата. Открила, че с лайната се свиква. Не плачела, дори по едно време се усмихвала, защото осъзнала, че торбата и е наполовина пълна, а вече е събрала повече злато от двете си сестри, взети заедно. И вероятно щяла да излезе от лайната, сияеща от радост, ако не бил малкият инцидент, който претърпяла, малко преди да завърши ловът на съкровището.
Чантичката вече била почти пълна и доста тежала. При поредното си навеждане Дертипилемида загубила равновесие и пльокнала по очи в студените лайна. Когато се изправила, се подхлъзнала и паднала и по гръб, така че по нея не останало чисто място. Тя плювнала лайната, които били успели да влязат в устата и, стиснала зъби и се заела за работа. Скоро чантата била пълна и принцесата излязла от лайната.
Трите момичета застанали пред баща си, който изглеждал много доволен.
- Ето, най-чиста остана Тремпетида, но нейната торба е празна - заговорил кралят. - Портавида свърши бързо, но торбата и е пълна с лайна. Дертипилемида е най-мръсна, но пък, ако това, което ви казах, за раздаването на богатството и така нататък, беше вярно, тя щеше да е най-богата от вас трите.
Момичетата изглеждали шокирани. Кралят продължил с речта си:
- Това, което изглеждаше като море от лайна, се оказа съкровище. В живота е същото, понякога това, което изглежда най-грозно и отблъскващо е най-ценното. И обратното, понякога под бляскавата външност има само лайна. Бъдете мъдри, изпитвайте нещата, преди да приемете нещо за истина. Това исках да разберете. Сега може да се измиете.
Принцесите обаче не помръдвали от местата си. Дертипилемида попитала:
- Значи няма да си раздаваш богатството на бедните и простите?
- Не - усмихнал се баща и.
- Значи напразно се ровихме в лайната?
- Да. Е, не напразно, нали научихте нещо...
Трите момичета се спогледали. Дертипилемида пуснала чантата на земята и извадила пистолет, сестрите и я последвали. Оръжията били насочени към краля, който не разбирал какво става.
- Татко, време е да ти признаем истината. - Казала Тремпетида - Ние сме Робин-Худките.
- А? - шокирал се бащата, който не чул добре.
- Худките - повторила Дертипилемида, за да не стават грешки. Портавида обяснила:
- Ние не ходим на баловете в съседното кралство. Всеки петък вечерта пресрещаме отиващите натам и ги обираме. Парите раздаваме на бедните.
- И ни писна от глупостите ти - казала най-голямата сестра. - Това, всеки ден да обядваме заедно, е най-досадно. Да не мислиш, че ни е вкусно да ядем, докато мляскаш с беззъбата си уста? Ами като пърдиш, да не мислиш, че се радваме?
- Не пърдя на масата - заоправдавал се кралят.
- Аз пърдя - казала леко изчервена Портавида.
- Няма значение - продължила Дертипилемида - важното е, че ни е неприятно. А сега с това, с тези лайна, вече прекали. Ето го и нашият урок, който сигурна съм ще научиш - всичко си има граници. Не може да заплашваш дъщерите си с бедност и да ги караш да се ровят в лайна. Това беше последната капка. Чашата преля.
И Дертипилемида стреляла. В главата на краля се появила дупка. Малко мозък надникнал през нея и паднал за земята. Кралят се строполил. Бил мъртъв.
Принцесите казали, че било инцидент и наредили да изхвърлят тялото в морето. След това заповядали на слугите да почистят съкровището и се възкачили на трона, който се разделял на 3.

Същата нощ обаче, морето изхвърлило закръглена фигура на брега. Трупът на краля. Раната му била изчезнала. Той отворил очи, усмихнал се и се изправил. Тръгнал към замъка, където имало купон по случай новите управници.
Преди години кралят много обичал да пътува. Най-голямата му тайна била свързана с пътешествието му до НРО. Докато бил там, кралят се натъкнал на група подивели цигани. Те били заловили Смъртта и искали да и инжектират пепси. Кралят извадил мечът си и се втурнал да спаси Смъртта. След като циганите станали на парченца, той развързал смъртта и и дал Coca-Cola, за да възстанови силите си. След това те сключили мирен договор. Кралят обещал никога да не разказва позорната случка. В замяна Смъртта  му обещала, че през следващите 10 години няма да го вземе.
И така, без да подозират за това, дъщерите му празнували. Но скоро щели да научат, че всичко лошо се връща...

Кралят се прибрал и наредил на стражите си да арестуват принцесите. След това изпратил вестоносци да повикат Мишо, президентът на Обеля. Когато той пристигнал с каруцата си, кралят му подарил дъщерите си. Според него те щели да се вписват много добре в харема на Мишо. Войниците ги оковали, а кралят се навел, подпрял се на каруцата и им казал:
- Ето го и последният урок: Най-добре се смее този, който се смее п... по...
Кралят не могъл да довърши. 10-те години, отпуснати от Смъртта били свършили. Владетелят получил удар и умрял на място. Трупът му все още бил подпрян на каруцата, когато Мишо замахнал с камшика и шибнал сестра си Катя, която теглела впряга.
Трупът се свлякъл на земята, а изцъклените мъртви очи на краля наблюдавали отдалечаващата се каруца. Трите му дъщери плачели, оковани и унизени, а Мишо щастливо се смеел и удрял сестра си с камшика...

Край

понеделник, 7 април 2008 г.

Тъмната кула

Тогава Ка се обърна към него и попита.
- Какво искаш?
- Тъмната Кула. - отвърна Стрелецът.
- Какво ще ми дадеш в замяна? - попита Ка.
- Всичко, което пожелаеш. - отвърна Стрелецът.
- Искам гласа ти. - каза Ка.
- А как ще призова имената на предците и другарите си и как ще възпявам Кулата, ако нямам глас? - попита Стрелецът.
- Ще призоваваш предците си и ще възпяваш Кулата със сърцето си, защото него няма да ти взема. - отвърна Ка.
Тогава Стрелецът даде гласа и устните си на Ка.

- Какво искаш? - отново го попита Ка.
- Тъмната Кула. - каза Стрелецът без глас.
- А какво ще ми дадеш? - попита Ка.
- Всичко, което пожелаеш. - отвърна Стрелецът.
- Искам слуха ти. - каза Ка.
- А как ще чуя зова на Кулата и гласа на Розата, ако нямам слух? - попита Стрелецът.
- Ще чуваш Кулата и Розата със сърцето си, защото него няма да ти взема. - отвърна Ка.
Тогава Стрелецът даде слуха и ушите си на Ка.

- Какво искаш? - попита Ка в главата на Стрелеца.
- Тъмната Кула. - отвърна той.
- Какво ще ми дадеш в замяна? - попита Ка.
- Всичко, което пожелаеш. - отвърна Стрелецът.
- Искам зрението ти. - каза Ка.
- А как ще видя Кулата и опасностите по пътя, ако нямам зрение? - попита Стрелецът.
- Ще виждаш със сърцето си, защото него няма да ти взема. - отвърна Ка.
Тогава Стрелецът даде зрението и очите си на Ка.

- Какво искаш? - попита Ка.
- Тъмната Кула. - отвърна Стрелецът.
- Какво ще ми дадеш в замяна? - попита Ка.
- Всичко, което пожелаеш. - отвърна Стрелецът.
- Искам ръцете ти. - каза Ка.
- А как ще докосна кулата и как ще използвам оръжията си, ако нямам ръце? - попита Стрелецът.
- Ще докоснеш Кулата със сърцето си и то ще е единственото ти оръжие, защото него няма да ти взема. - отвърна Ка.
Тогава Стрелецът даде ръцете и оръжията си на Ка.

- Какво искаш? - попита Ка.
- Тъмната Кула. - отвърна Стрелецът.
- Какво ще ми дадеш в замяна? - попита Ка.
- Всичко, което пожелаеш. - отвърна Стрелецът.
- Искам краката ти. - каза Ка.
- А как ще следвам пътя на лъча и как ще стигна до Кулата, ако нямам крака? - попита Стрелецът.
- Ще стигнеш до Кулата благодарение на сърцето си и то ще ти е единственият ориентир, защото него няма да ти взема. - отвърна Ка.
Тогава Стрелецът даде краката и компаса си на Ка.

Ка погледна останките на Стрелеца, неподвижно тяло без крайници и сетива. И Ка погледна в сърцето на Стрелеца и потърси съжаление, но откри само Кулата.
Тогава Ка разпери крилете си и понесе сърцето. Носеше го над аленото поле от пеещи рози. И когато стигна до Кулата, положи сърцето в Нея. И стрелецът Я видя и Я почувства. И извика имената на предците си със сърцето си, тъй че те звучат и до днес. Звучи и възхваляващата песен на Стрелецът.

Тогава Ка се обърна към теб и попита:
- Какво искаш?

събота, 5 април 2008 г.

Смрадливото краварче


Имало едно време едно малко селце. В селцето живеели не повече от 30 човека и всички се познавали. Но сред тях имало двама които силно се откроявали. Единият бил най-богатият човек на селото Бай Байлаиф, а другият най-бедният - краварчето Милчо. Милчо бил по-известен като смрадливото краварче защото много му миришели краката. Той пробвал какво ли не за да се отърве от този проблем, но нищо не помагало. В крайна сметка решил просто да не се събува пред други хора. Един ден Бай Байлаиф извикал краварчето Милчо.
- Милчо, както знаеш, аз съм най-богатия човек на селото - започнал богаташът - Аз имам 10 кокошки, 3 кози, 3 прасета (ако броим и жена ми) и 1 крава. Най-много си обичам кравата. Искам днес да я изведеш да попасе прясна тревица, докато аз съм в другото село да си търся нова женица.
При последните думи Бай Байлаиф се усмихнал, доволен от остроумието си.
- Като се върна ще ти дам 2 жълтици, но много ще се ядосам ако нещо се случи с кравата ми.
- Спокойно, - казал Милчо - Аз съм професионалист.
И така смрадливото краварче и кравата отишли на най-хубавата полянка в селото. Милчо легнал до едно дърво, а кравата почнала да пасе. Денят обаче бил изключително горещ. Милчо се съблякъл полугол, но най горещо му било на краката. Огледал се, видял че наблизо няма хора и си казал:
- Какво като ми смърдят краката. Никой няма да ме усети.
Милчо свалил обувките си. В началото всичко било наред, но внезапно едно врабче паднало мъртво до него. Тревата наоколо почнала да пожълтява а листата на дърветата окапвали. Към врабчето се присъединили една катеричка и един самолет. Земята се разтворила и мъртвите започнали да излизат и да бягат, но след това се задушавали и отново умирали. Вонята стигнала и до кравата на Бай Байлаиф. Тя се изправила на два крака, запушила носът си и взела едно въже. Отишла до близкия мост, направила си примка и се обесила.
- Нее - изкрещял Милчо, но вече било късно. Тялото на кравата се полюшвало като цифка от носа на олигофрен.
Смрадливото краварче седнало да плаче. Но нямало смисъл от сълзи. Милчо станал, взел друго въже и също си направил примка. Тъкмо мислел да скочи, когато чул приятна мелодия. Обърнал се и зад себе си видял големия лош Вълк, който си   тананикал: "Вече ми е леко, чувствам се добре". Вълкът носел две въдици на рамо.
- Здрасти, краварче, искаш ли да ловим риба заедно?
- Защо? - Учудил се Милчо.
- А, защо не? - Отвърнал интелигентно Вълкът. - Всъщност днес изядох седемте козленца и съм много щастлив. Ако искаш ела, щото имам една въдица в повече.
Краварчето се замислило и решило, че преди да умре няма да е лошо да си поживее. И така след два часа Вълк и смрадливото краварче седели на брега на Обелската река (защото НРО било близо) и ловели риба. Никой от тях не чул колелото което спряло зад тях. Това била червената шапчица, бившето гадже на вълка. Те се били разделили, защото тя настоявала той да си избръсне гъза, а той смятал че това е унизително за мъжки вълк. Сега двамата много се ненавиждали
И така Червената шапчица спряла, подпряла колелото на едно дърво и тихичко се приближила. Навела се взела голям камък от земята и го хвърлила към вълка. Камъкът го дръннал по тиквата и отскочил назад.
- Умри, говедо смрадогъзо! - Викнала червената шапчица, метнала се на колелото и отпрашила. Вълк станал, хвърлил въдицата на земята и заплашил Шапчицата на майка:
- Ще ти изям майката, кранта проклета...
Но докато бил обърнат с гръб нещо се хванало на въдицата. Тя литнала към водата, но Милчо успял да я хване, дръпнал и пред тях с целия си блясък увиснала златната рибка.
- Здравейте - казала тя - Сега ще изпълня 3 желания на този, който ме хвана.
- Аз те хванах - казал Милчо.
- Но това е МОЯТА въдица - развикал се Вълк.
Те дълго се карали и почти щели да стигнат до бой, когато рибката казала:
- Ще направим следното - на всеки ще изпълня по едно желание и после аз ще преценя на кой да изпълня още едно.
- Става, - казал Вълк - Аз искам да съм най-богатия и известен човек на света.
- Добре - казала рибката - Ще изпълня желанието, въпреки че много мразя алчни хора.
И така изведнъж тълпи от почитатели наобиколили вълка. Няколко луди фенки се съблекли голи и се хвърлили към него, но били спрени от охраната. Милчо с отвращение забелязал, че едната не била съвсем жена...
- Сега е твой ред, краварче - Какво искаш най-силно.
За Милчо никак не било трудно да измисли:
- Искам крава, същата като тази на Бай Байлаиф.
- Браво, Милчо, ти си много добродушен - Казала рибката и новата крава се появила до смрадливото краварче - Можеше да си поискаш нещо материално, например несметни богатства или власт, слава, сила или нещо такова. Тогава нямаше да се притесняваш за кравата. Но ти си добър човек и не мислиш само за себе си...
-  Не - казал Милчо и се хванал за главата - Просто не се сетих.
- КАКВО - викнала рибката - повече от алчността мразя само глупостта, затова ще дам последното желание на Вълк.
- Ура - зарадвал се вълкът - Искам кравата на краварчето да умре.
Новата крава паднала мъртва и червеи почнали да я ядат плътта и. Рибката се метнала във водата, а Вълк в голямата лимузина, която го очаквала. Милчо останал сам на брега.
Върнал се на моста, където го чакало приготвеното за бесилка въже. Сложил примката около врата си и се приготвил да скочи.
- Хей - казал някой зад него. Това бил Мишо, който се размотавал с бутилка Coca-Cola в ръка. - Няма нужда да го правиш. И без това скоро всички ще умрем. Идва потоп, не знаеш ли?
- Стига глупости - казал Милчо и се хвърлил. Увиснал точно до кравата. В момента, в който тялото на смрадливото овчарче увиснало, въжето на кравата се скъсало и тя паднала на земята. Изправила се жива и здрава и казала:
- Брей, за малко да се удуша.
Милчо се опитал да се освободи, но не успял. Умрял там, увиснал от моста с напикани гащи...

Милчо отворил очи. Една чушка стояла над него.
- Здравей, Милчо, - казала чушката, която някога била направена от гума - Мармота те очакваше...

четвъртък, 3 април 2008 г.

Грозното пате със зелената каска

Имало едно време едно много грозно пате. То било толкова грозно, че при раждането му, майка му като го видяла, си глътнала езика и умряла. Бащата на патето - Дъртия Паток се оженил за една свиня. Но една нощ, малко след сватбата, Свинята сънувала кошмар и се въртяла в леглото. Без да иска смачкала Дъртия Паток. Така Грозното Пате останало да живее само с мащехата си и доведените си сестри - Кобилата и Кучката...
Един ден Свинята мащеха извикала Грозното Пате и му казала:
- Грозно Пате, ето ти тази кошничка с пиене, занеси я на Чичо си Скрудж да се натряска и да спре да ми звъни по телефона. И понеже ще минеш през гората, ето ти тая зелена каска, да не те лупне някой клон по тиквата...
И така, Грозното Пате със зелената каска тръгнало през гората. Когато навлязла (патето било момиченце)  в най-дълбоката и тъмна част на гората, пред нея изскочило едно джудже.
- Стой на място - викнало джуджето - аз съм джудже талибан и ако не дойдеш да переш гащите на мен и на братята ми, ще те изкормя.
- Моля те, недей... - викнало Патето и тръгнало с джуджето. Когато стигнало в бърлогата на джуджетата си наляла един леген и се приготвила да пере.
- Подай ми кафявите гащи - казала тя на едно от джуджетата.
- Те по принцип са бели - казало джуджето. Като чула това, сърцето на Грозното Пате със зелената каска се свило, то паднало и умряло.
Свинята мащеха затворила трупа на Патето на върха на една висока кула.
- Все пак БСП управляват и трябва да съм подготвена за Глад... - казала тя.
Но един смел принц чул за съдбата на Патето и решил да я спаси. Победил ламята, която пазела кулата (майка ми), качил се до върха и се навел над патето. Нежно я целунал по човката, но патето не помръднало (дълбоко било умряло). Принцът се изправил, вдигнал си шапката и казал:
- Тюх, умряла работа... Ще взема да ида при Пепеляшка.
И така, принцът си тръгнал, оставяйки Грозното Пате със зелената каска да си се разлага...

вторник, 1 април 2008 г.

Балада за математиката

Зная, математиката е измислил Сатана,
той цели да подлуди света.
Сред числата има тъмни сили,
демони на злото те са скрили.
X и Y, неизвестните злодеи,
да се закачаш ти със тях недей.
В уравнението извършват престъпления те,
само минус може да ги спре.
В равнината a точка b играе,
логаритъм злобен да я изяде мечтае.
n отдавна клонеше към безкрая,
но едно деление изпрати го във рая.
Синус, косинус - всепризнатите поети,
измислят функции с бисквити и солети.
Трапецът се ожени за числото π,
а кумът, квадратът, като лимес се напи.
Старият вектор, насочената права,
по пътя блъсна умножение със крава.
А отсечки две така се сбиха,
че параметър a умрял откриха.
Графики на функции, образуващи стена,
нея я прескачат реалните числа.
Архимед квадратен корен мие,
едва сред редовете успя да го открие.
Питагор, горкият, се хвана за главата,
триъгълникът бе разголил си бедрата.
Във гробищата бродят производни зли,
със дяволски машини възкресяват мъртъвци.
А 0 всемогъща простряла е ръце,
търси в царството на мрака кой да отнесе.
И всички тези зли неща,
пипалата си протягат за моята душа.
И в този ад, сред този ураган,
аз засмукан съм и съм изгубен сам.
Но мъжки съм затворил своето съзнание,
неопетнен оставам от това порочно знание.