неделя, 30 март 2008 г.

Криле


Хората гледали слабото момче със смешни криле, направени от кокоши пера и дърво. Момчето стояло близо до ръба на скалата и гледало надолу към синьото езеро.
- Няма ли да скачаш вече? - казал един нетърпелив зрител. Другите се засмели. Момчето нямало да скочи от скалата. Такъв бил планът му в началото, но синьото езеро сякаш му казвало: "Скочи и аз ще приема трупа ти." Сега, вероятността експериментът му да бъде неуспешен, му се струвала далеч не чак толкова нелепа. Момчето се обърнало към насъбралите се зяпачи и започнало да се пита само: "Защо ти трябваше да обявяваш пред всички, че ще полетиш? Защо не опита първо? Какво ще правиш сега?" Отговор обаче не можело да си даде.
Момчето започнало да размахва крилете като птица. Надявало се да успее да се отлепи поне на 50 сантиметра от земята. Скоро силите му почнали да го напускат и размахването на крилете станало непосилно за него. Ръцете го заболели и започнали да изтръпват. Той обаче не се отказвал. Надеждата му вече била да се издигне поне на 30 сантиметра. Потта обливала лицето му. Черни точици премрежвали погледа му. Главата му бумтяла като тъпан. Въздухът, който влизал в носа му, бил леден и му причинявал болка и по-силно главоболие. Напълно отчаян, той спрял да размахва ръцете си с прикрепените към тях смешни криле и ги отпуснал до тялото си. Гледал надолу, защото се срамувал да погледне зрителите.
Те започнали да се разотиват. Повечето се подигравали и се смеели, но имало и такива, които мълчаливо и с наведени глави, се отправили към домовете си. Това били хората, които се надявали момчето да успее. Той щял да изпълни мечтата им да полетят, която не смеели да разкрият дори пред близките си. Нима небето било недостъпно за хората?
Мечтателят останал сам с изкуствените си криле. Отново се провалил. Отново се посрамил и затвърдил пренебрежителното отношение на съгражданите си към себе си. "Къде е грешката ми?" - запитал се той. Дали било дървото, което използвал? Дали кокошите пера били неподходящи за летене? Или грешката му била, че изобщо се опитва да достигне небето?
Той свалил глупавите крила, отнели му половин година за направата, хвърлил ги на земята и започнал да ги тъпче с крака. Искало му се да може да хвърли и себе си и да се смачка по същия начин. Тогава усетил, че някой го наблюдава.
Не всички си били отишли. На един камък се подпирал белобрад старец и наблюдавал танца на момчето върху счупените криле.
- Какво гледаш? - викнало то. - Шоуто свърши. Доволен ли си?
- Ако бях дошъл да гледам комедия, щях да съм доволен - казал старецът със силен и плътен глас. - Обаче, аз дойдох за друго. Чух, че можеш да летиш.
- Подиграваш ли ми се?
- Не.
- Видя, че не мога.
- Видях, че не успя. Това не значи, че не можеш.
- Мислиш ли, че мога? - попитало момчето недоверчиво. За 19 години било научило най-важния урок на живота - никой не му вярвал.
- Сигурен съм, че можеш.
- Ще опитам пак. Обаче трябва да си възстановя крилете. Ще използвам пера от някоя прелетна птица. По-трудно ще ги намеря, но...
- Не ти трябват пера - прекъснал го старецът - не ти трябва нищо, което нямаш. Ти гледаш птиците, техните криле и пера и ги имитираш, за да бъдеш като тях. Не разбираш ли, че ако искаш да си като птиците, не трябва да ги имитираш, а да бъдеш себе си, защото птиците никого на имитират.
Момчето не разбрало всичко. Или поне смятало, че не разбира. Дали старецът наистина твърдял, че може да се лети без криле? Възрастният мъж продължил:
- Виж птиците и се поучи от тях, не ги имитирай. Когато ходят по земята, като хора, те слагат ли си обувки?
Сега на мечтателя му станало ясно. Старецът му вярвал, защото бил луд. Момчето взело измачканите, счупени криле и тръгнало да си върви.
- Мислиш, че ти вярвам, защото съм луд, нали? - казал старецът след него. - Но не е така. Вярвам ти, защото аз мога да летя.
Момчето спряло да върви, но не се обърнало. Не знаело какво да прави.
- Аз мога да летя - повторил старецът. - И искам да те науча.
- Можеш да ме научиш да летя без криле? - недоверчиво попитал мечтателят, но пуснал крилете и се върнал при старият човек.
- Да - потвърдил той усмихнат.
- Ще ме научиш да летя като птица?
- Не като птица, като човек.
- Хората не могат да летят.
- Могат, но не искат.
- Аз искам.
- Затова и дойдох, за да те науча.
Думите на стареца били толкова хубави, но момчето не можело да повярва. Да лети? Наистина? Още откакто бил на 10 искал да се научи да лети. Искал да обикаля света, да иде в Америка, във Франция и в Египет. И на други места искал да отиде, но това си оставали мечти, а забележителностите които искал да посети си оставали просто картинки в прашни библиотечни книги. Пътуването било много скъпо и той никога нямало да може да си го позволи. Дори и да спестявал много години, пак щял да посети само една държава, а това би били все едно много жаден човек да получи само глътка вода.
- Кой си ти? Не съм те виждал преди в града.
- Казвам се Дедал и не живея в града. От време на време прелитах от тук, за да те наблюдавам.
- Какво трябва да правя? - попитало момчето.
- Лесно е. - Казал старецът. - Леко разкрачи крака, точно така, сега разтвори ръце и ги махай като крила. Вече имаш опит.
Момчето разтворило ръце и започнало да ги движи нагоре-надолу. От първия опит с крилата ръцете го болели, но той все пак ги движел. Нещо го карало да вярва на думите на стареца, може би надеждата, че летенето все пак е възможно и достижимо.
- Точно така - извикал белобрадият, който също движел ръцете си. - А сега остава най-важното. Полети!
И старецът полетял. Лек като перце, се понесъл из въздуха. Момчето забравило да размахва ръцете си и гледало летящия човек с отворена уста. Белите ми брада и коса се веели свободно, той ту се издигал на стотина метра от скалата, ту се спускал по-ниско от нея и се носел над повърхността на езерото. След няколко минути се върнал при момчето и кацнал. Погледнал го укорително и попитал:
- Е, защо не летиш?
- Аз не мога така.
- Можеш, просто следвай указанията ми. Ти изпускаш най-важната част. Размахването на ръцете просто ти помага да се концентрираш, важното е да се освободиш от въжетата на гравитацията. Виждаш ли въжетата?
- Не - отвърнало веднага момчето, но тогава осъзнало, че ги вижда. Хиляди тънки сребристи нишки го придържали към земята и не му позволявали да лети.
- Как да ги махна? - попитало то.
- Те ще се скъсат. Въжетата са много слаби, но са достатъчни, за да задържат хората, които не искат или не смеят да полетят.
Без да чака покана, момчето отново започнало да размахва ръцете си, които сякаш виели от болка. Сега то вече знаело, че хората могат да летят. Било видяло сребристите нишки, които го дърпали надолу. И докато движело ръцете си като криле, момчето си казало: "Сега ще полетя. Нищо не може да ме спре." И се оттласнало леко от земята.
За миг му се сторило, че няма да успее. Въжетата го задърпали надолу, след това почувствал напрежение в ушите и очите си, както когато пътуваш с автобус през висока планина, и сребърните нишки се скъсали.
С всяко замахване на ръцете си отивал по-високо. Всяка секунда земята се отдалечавала от него. Той летял. Загребвал въздуха и се изкачвал по него. Вдишвал го, засмуквал го, ставал част от него. Сякаш плувал, но не било същото. Имал чувството, че отново мечтае, тъй като в мечтите си се чувствало точно така - едно цяло със света. Обаче, това не беше мечта, тъй като никоя мечта не може да бъде толкова хубава и това е добре, защото хората не бива да се захласват по мечтите си и да забравят да опитват да ги осъществят.
Малко по-трудно му било с кацането, но се справил и се приземил пред старецът, който се смел щастливо.
- Браво! - извикал старецът - Справи се много добре. Сега, остава да ти кажа още няколко неща и те оставам да си летиш на спокойствие. Това са предупреждения, така че слушай много внимателно. Не преминавай синята граница на небето. Пространството отгоре вече не ни принадлежи и ако влезеш там, вероятно ще умреш. Не лети ниско над градовете. Хората не са готови още да видят летящ човек. И накрая, не разкривай на никого дарбата си, освен ако не смяташ, че може да ти повярва и да полети. Като теб.
Момчето кимнало, но не обърнали голямо внимание на думите, защото му се летяло.
- Това е ценен дар, който имаш - продължил старецът с поученията си - използвай го разумно. Хайде сега, виждам че много ти се лети. Тръгвай.
- Благодаря - казало момчето, разтворило ръце и отлетяло.
И отново това велико чувство и тази красота, която можели да получат само летящите хора. Дърветата се сливали в едно зелено цяло, къщите и хората изглеждали за него като малки точици, а върховете на планините можел да пипне с ръка докато прелитал покрай тях.
В началото си помислил, че ръцете му няма да издържат дълго и ще трябва често да си почива. Страхът му, обаче, се оказал напразен, с всяко загребване на въздуха умората намалявала. "Ясно - помислило си момчето - хората се уморяват, защото ходят по земята, а не летят."
Сега го очаквала Америка. После айфеловата кула, колизеят, пирамидите и всички онези вълшебни места, за които само бил чел в книгите, докато се потял в малката, гореща библиотека. Но първо Америка, тя била преди всичко. Обаче накъде е Америка? Слънцето, застанало в най-високата си точка, не му казвало нищо. Тогава момчето забелязало един голям град наблизо. "Мога да изчакам, за да видя накъде ще залезе слънцето и да се ориентирам за посоките на света, или да сляза там и да попитам." И тъй като не му се чакало се отклонил към града.
"Ще бъде много ефектно - представил си той - ще кацна на площада в центъра на града, ще попитам накъде е запад и ще отлетя без да давам никакви обяснения." И така, без много да му мисли се спуснал ниско над града.
Хората там обаче не го забелязвали. Всички бързали напред и никой не поглеждал към синьото небе, където се носели бели облачета с причудлива форма. Всъщност никой възрастен. Обаче едно малко момченце гледало само нагоре. Не се интересувало къде отива и къде стъпва. Нали имал майка си, която го водела за ръчичка. В другата си ръка детето държало празен воден пистолет, но в момента оръжието било забравено, тъй като детето мечтаело да може да полети сред облачетата, да ги разгледа отблизо и да разбере от какво са направени и на какво приличат. Изведнъж детето викнало:
- Мамо виж, виж - летящ човек.
Майката погледнала и казала:
- Това не е човек, това е птица. Хората не могат да летят.
Няколко човека обаче, чули думите на момчето и също погледнали нагоре.
- Каква е тази птица?
- Това орел ли е?
- Аз видях такава, когато бях в Африка, но не мислех, че и тук има.
Последните думи принадлежали на човек, който никога не бил стъпвал в Африка.
Стотици очи се извръщали нагоре за да проследят полета на мечтателя. Хората се питали един друг дали знаят каква е тази странна птица. Забелязали го и група ловци, които тъкмо се връщали от неуспешен лов. Повлияни от общото вълнение, те извадили пушките си и започнали да стрелят.
"Защо стрелят по мен? - Зачудило се момчето. - Старецът беше прав, хората още не са готови." Той размахал ръцете си и започнал да се издига към небето, а куршумите свистели наоколо.
- Никога вече няма да летя близо до градове - казало си момчето, но нямало и да му се отдаде възможност. Един куршум минал почти необезпокояван през слабите му гърди и излязъл от другата страна. Сърцето на момчето храбро опитало да препречи пътя на металния натрапник, но се провалило.
Мечтателят се завъртял във въздуха и започнал да пада надолу. Последното, което видял в живота си било заоблачаващото се небе и кръвта му, която сякаш се издигала нагоре.
"Трябваше да почакам няколко часа." Момчето искало да докосне кръвта, за да се увери, че не сънува, но не можело да помръдне ръцете си. Умряло преди да докосне земята.
***

Една сълза.
Толкова отделил старецът за момчето, докато наблюдавал от един облак как хората се събирали около трупа. Вече нямал сили да плаче за всички, които не се вслушвали в съветите му. Старецът въздъхнал уморено и полетял над облаците. Щяло да вали.
21.03.2008
НРО

петък, 28 март 2008 г.

Здравко почина

Дългогодишният ми верен приятел и изповедник, компютърът Здравко, почина наскоро.
Вероятно може да бъде възкресен, но вече няма да е той. В момента търсим компютърен шаман, който да опита да вдъхне живот в застиналото тяло. Ще си кажете "Е, какво толкова търсите, има ги навсякъде.". Да, има ги, но ние търсим нещо особено - познат, който разбира от компютри и ще съживи Здравко за малко или никакви пари. За сега търсенето ни остава напразно.
В момента работя на компютъра Светослав, който е продажен и развратен компютър. Предлага услугите си и на майка ми и на сестра ми.
Горкият Здравко. Ще ми липсва...

Приказка на сенките: Мъртви деца


Страшно ли е или тъжно?

Две мъртви деца вървят по пътя към училището. След тях още две и още две. Вървят по напукания път, под голите клони на дърветата. Нито една тревичка не украсява сухата пръст, нито едно цвете не нарушава безжизнената пустинна сивота. Само изкривените безлистни дървета стоят като слепи пазители от двете страни на пътя.
И сред шумния безгласен поток от мъртви деца върви едно живо. То не е като тях и не е с тях. Издава го меката му жива кожа, тъй различна от грапавата люспеста покривка върху мъртвите му съученици-мумии.
Децата се изкачват по студените стълби на училището. Вървят под зоркия поглед на мъртви портиери, мъртви учители и мъртъв директор. Над тях въздухът трепери безжизнено от кънтящия звук на тишината. Гърчи се под тежестта на хилядите неизказани думи.
Всички деца са мъртви. Всички, с изключение на едно. То не е като тях и не е с тях. То е различно, защото вижда, защото чува и защото усеща. То е различно, защото има мечти и надежди. Различно е, защото има бъдеще.
Но какъв шанс има блясъкът на две очи сред стотиците други слепи, но ненаситни. Какъв шанс има туптенето на едно сърце и препускащата кръв, сред гората от изсъхнали сиви сърца, забравили вкуса на живота? Какъв шанс има топлината на едно тяло сред студенината на света?
И живото дете скланя глава. Затваря очи. Сърцето спира да бие и кръвта застива във вените. Тялото остава неподвижно. Остава студено завинаги.
Детето спря да мечтае, спря да се надява. Вече не усеща, не чува и не вижда. Детето вече е мъртво. Вече е като тях и е с тях. Всички деца са мъртви. Без изключения.
Училището свършва и мъртвите деца се прибират в мрачните гробници, в които живеят. При мъртвите си родители в мъртвия си свят. Утре няма да се събудят, защото няма да заспят. Утре ще бъде днес завинаги. Колко прави са пътеките на смъртта...
А в това време, една жива майка и жив баща, очакват детето си. Очакват го да се прибере в малкото светло и топло петънце сред вълните на мрака, което е техният дом. Но детето няма да се прибере. Не и в своето безкрайното днес, а тяхното утре е недостижимо за него.

Страшно ли е или тъжно?...
21.02.2008
НРО

вторник, 25 март 2008 г.

Ново поле за изява

Реших да публикувам някои разкази и в сайта "Откровения". Хареса ми сайта, идеята му и начинът по който е направен. Ето връзка към моя профил: The_Crimson_King

Златната круша

Златната круша седяла отстрани на пътя, под табелата сочеща Блестящия Град и плачела. Всички останали плодове минавали покрай нея и състрадателно я поглеждали. По пътя се задал един банан. Той също погледнал крушата и си помислил: “Колко красива златна круша. Трябва да е щастлива. Аз бих бил щастлив ако изглеждах така. Но тя плаче. Защо ли?”. Банана се отклонил от пътя и отишъл да говори с крушата.
- Ти си най-невероятната круша която съм виждал. Цялата си от злато. Е да има малки петънца по теб… а не, това са малки скъпоценни камъни. Цялата си блестяща, чиста, перфектна. Защо плачеш?
Крушата погледнала с насълзени очи любопитния банан и казала:
- Чувал ли си приказката за златната ябълка? Чувал си разбира се. Е, в тази приказка трябваше да се разказва за златна круша, а не ябълка. Аз бях крушата която най-малкият брат спаси. Обаче в приказката се разказва за ябълка и никой не знае че съм аз.
Крушата отново започнала да плаче. Банана се опитал да я утеши:
- Няма значение. С твоята красота можеш да постигнеш всичко. Ела с мен в Блестящия Град, той е съвсем близо. Този път води натам. Както знаеш, в този град всеки може да постигне мечтите си, стига да се старае достатъчно.
- Може и да ида там – казала крушата – но сега се чувствам гадно и искам да си поплача още малко.
Банана се разделил с нея и тръгнал по пътя към града. А крушата останала отстрани, облегната на табелата. Другите плодове бавно се движели покрай нея. Някой я поглеждали със съжаление, някой с възхищение, но повечето със завист. Определено това била най-хубавата и уникална круша която били виждали. Някой се отклонявали от пътя за да си поговорят с нея, но подобно на банана си тръгвали разочаровани.
Деня отлетял. Изгряла луната. Крушата продължавала да плаче на мястото, под табелата. Скоро се показало слънцето и заварило крушата на същото място. Само била сменила позата за да не и изтръпват краката. И така ден и нощ крушата седяла на земята и плачела. Започнала да се покрива с прах. Отначало бил малко, сякаш опипвал почвата. После започвал да става все повече. Слой след слой праха се натрупвал върху крушата, смесен със сълзите, а огненото слънце изсушавало и втвърдявало прашната покривка, превръщайки я в тънка коричка, която ставала все по-дебела. А времето продължавало да препуска по пътя заедно с плодовете…

Минали години. Банана най-сетне се връщал от Блестящия Град. Там си бил намерил работа, жена. Родили му се 5 деца, започнал свой бизнес и натрупал състояние. Всичко за което бил мечтал. Сега се връщал, а до него била жена му. Отзад го следвали  четири от децата му, петото било на сигурно място в ръцете му. Въпреки че бил сравнително богат банана и семейството му вървели пеша. В Блестящия Град може да влезеш и да излезеш само така.
Малко след като напуснали града, от другата страна на пътя, видели табелата, а под нея – паметник на крушата. Банана разбира се нямало от къде да знае, че това е самата круша, покрита с дебелата и твърда кора на самосъжалението.
- Вижте, това е златната круша за която ви разказвах. – щастливо обявил той – направили са и паметник. Чудя се, какво ли толкова велико дело е извършила.
- Може да има надпис – казала жената на банана.
Банана пресякъл улицата и отишъл да разгледа “статуята”. Нямало надпис, нито дори дата. Докато разглеждал крушата, забелязал под едното и око капка вода. Банана не разбрал, че това е една от последните отчаяни сълзи в живота на крушата, помислил че е дъждовна капка и подозрително погледнал безоблачното небе.
После се върнал при семейството си. Като се отправили отново на път той заявил:
- Аз си знаех, че тази круша може да постигне велики неща. На някой хора Бог просто е дал повече.
И банана продължил по пътя, в обратната на Блестящия Град посока. Бил щастлив за двама - за себе си и за крушата. Аз си позволявам да му завиждам.

А вкаменената круша си останала на мястото. Скоро престанала да бъде круша и станала просто статуя. Задухал вятър, който съборил табелата сочеща града. За щастие под нея била крушата. Табелата си отдъхнала, подпряла се стабилно върху статуята и продължила да сочи пътя. Все пак това и е работата. Така си стои и до днес.
16.02.2008
НРО

неделя, 23 март 2008 г.

Децата на утрото


Утрото е най-любимата част от денонощието за мен. Питали ли сте се някога, защо част от земята винаги е осветена? Защо нощта не обгръща цялата планета? Не, не говоря за глупавото обяснение, че земята се върти около слънцето. Това е за глупаците, които не могат да приемат, че има неща, които не разбират. Сега ще ви разкажа истинската история. Тя е романтична и тъжна, така че всички, които не харесват такива истории, спокойно могат да спрат да четат и да си тръгнат, няма да се сърдя.

Някога, дълго преди раждането на цивилизацията и скептицизма, нощта и денят настъпвали едновременно по цялата земя. Нощта продължавала 11 часа, толкова били отредени и на деня. Останалите 2 часа, както се сещате, били за преходните периоди, наречени утро и вечер.
Когато настъпело царството на деня, на земята, сред все още първобитните хора, слизали децата на слънцето. Те били облечени в красиви жълти дрехи. В косите си имали диадеми от злато. На ръцете си - гривни и пръстени от най-красивите скъпоценни камъни сред световете. Децата на слънцето започвали да свирят и да пеят прекрасните си песни, а хората щастливи танцували и се радвали. В песните се разказвали невероятни истории за други светове и хора, които нашите предци не разбирали, но мелодиите били така вълшебни, че изпълвали земната природа с енергия. Цветята се разтваряли и започвали да излъчват благоуханията си, дърветата се отрупвали с плодове, който никой не ядял защото песните на Слънчевите хора давали достатъчно енергия на всички живи същества. Като библейска картина - лъвът, агнето и човешкото дете седели и се наслаждавали на мелодиите.
И така, след 11 часа идвала вечерта. Децата на слънцето спирали да пеят и започвали да се изкачват по слънчевата стълбичка, към своя дом. Тогава идвали децата на Луната, облечени със сини копринени мантии. Чакали всички слънчеви деца да си отидат.
Тогава те започвали да пеят и свирят. Хората, уморени от изпълнения със танци и щастие ден, лягали да спят. Красивата музика на лунните хора подхващала изморените им съзнания и започвала да рисува красиви картини в главите им. Така хората сънували прекрасни и щастливи сънища. 11 часа и магическите музикални инструменти замлъквали. Идвало времето на утрото.
И така всеки ден и всяка нощ - песни и музика. И два часа подтискаща тишина.
Една сутрин, когато всичко вървяло по старому, един син на луната се обърнал назад, за да погледне децата на деня и погледът му попаднал на една невероятно красива слънчева дъщеря. На тях им било забранено да говорят с дневните хора, но му се искало да остане и да я погледа още малко. Неговите братя и сестри, които бързали да стигнат до лунната стълбичка, започнали да го заобикалят и да му отправят остри думи. Някой се блъснал в него и се спрял, друг се блъснал в тях двамата (дори децата на нощта се уморявали). Децата на слънцето забелязали суматохата и започнали да се подсмихват презрително. Забелязала ги и дъщерята на слънцето, която станала обект на любопитството на сина на нощта. Тя обаче забелязала и сините му очи, тъй като той бил единственият обърнат с лице към тях. И то точно към нея. Изведнъж тя разбрала, че той гледа именно нея и затова е станала блъсканица. Той усетил, че е разкрит и бързо се изкачил по стълбичката.
И така, денят започнал. 11 часа.
Вечерта по лунната стълбичка започнали да слизат децата на нощта, а по слънчевата мълчаливо да се качват децата на деня. Една дъщеря на деня обаче се забавила. Сетете се коя. Тя гледала дали някой от нощните хора ще дойде да я види. И той дошъл. Един от първите, които слезли, бил онзи син на Луната, който се загледал в нея. Те застанали на сравнително голямо разстояние един от друг и… нищо. Само се гледали и се усмихвали. Е, за тях и това било много. Било сериозно нарушение. Тогава няколко нейни братя и сестри я издърпали и я отвели нагоре по стълбичката. В тази нощ този син на нощта пял най-хубаво от когато и да било преди. 11 часа без прекъсване.
На сутринта изкачването започвало, но той стоял по-далеч от останалите. Очаквайки още няколко минути съзерцание на красивите зелени слънчеви очи. И ето я. Първа по стълбичката. Тя застанала срещу него, пак на доста голямо разстояние, но все пак по близо отколкото вечерта. Той се усмихнал, тя му отговорила със същото. Отзад няколко деца на нощта тръгнали към него, за да го съпроводят по стълбичката. Той нямало да се съпротивлява, но нямал и намерение да тръгне без поне две ръце на раменете си. И ето, един син и една дъщеря на луната го хванали за раменете и опитали да го обърнат. Той обаче тръгнал заднешком, за да продължава да наблюдава прекрасното слънчево създание.
И преди се било случвало някой да погледне дете от противоположната страна. Дори да се загледат. Но това, което последвало било невиждано и нечувано преди. Дъщерята на деня започнала да пее, преди всички лунни хора да са се качили по стълбичката. Преди дори всички слънчеви да са дошли. Двамата, които дърпали сина на нощта, го пуснали удивени. Останалите деца на луната замръзнали на място и само гледали възхитени. Гласът се разнасял по цялата земя. Слънчевите деца също стояли на едно място, защото били шокирани. Това било грубо погазване на всички правила. Тя пяла десетина минути и млъкнала. Все още удивените деца на нощта, започнали да се изкачват по стълбичката. Вече никой не закачал този, който продължавал да се взира в дъщерята на деня. Когато всички се качили, той ги последвал отправяйки и един последен поглед. Тогава тя отново започнала да пее. Този път я последвали и останалите деца на слънцето. 11 часа.
Вечерта дъщерята на деня гледала към лунната стълбичка, по която пръв слизал, разбира се, “нейният” син на нощта. Сега и други деца на слънцето любопитствали да видят, дали той ще отговори на нейната песен. Той изтичал и застанал на 10-ина метра от нея. И още преди следващия син на луната да е докоснал земята, той запял. Сега било ред на слънчевите хора да гледат удивено и да примигват. Сина на луната пял около половин час. Тогава спрял, а децата на слънцето започнали припряно да се изкачват нагоре. Имали два пъти по-малко време. Последна се качила… има ли смисъл да казвам коя? Децата на нощта подхванали песента си. 11 часа.
На сутринта той стоял и чакал. Тя слязла по стълбичката. И се затичала към него. Застанали на няколко метра един от друг. Тя започнала да пее, докато братята и сестрите и слизали към земята. Децата на нощта не се качвали, защото искали да се насладят на прекрасната музика. Обаче минали 40 минути и всички започнали да се притесняват, че нощта може и да не си тръгне навреме. Няколко деца на нощта тръгнали към него, а няколко на деня към нея. И тогава той започнал да пее. Песента им зазвучала в идеална хармония. Защото децата на нощта и децата на деня са създадени да пеят заедно, а не по отделно. Целия свят замръзнал. Всички слушали невероятната песен. Часове наред, двамата стояли на границата между деня и нощта, и пеели. Утрото щяло да продължи безкрайно. И тогава пазителят на деня и топлината – Слънцето и пазителката на нощта и всички тайни – Луната дошли над света, за да спрат песента на любовта. Слънцето наредило: “Хванете я и я изгорете. Разпръснете прахта и над света, за да бъде разнасяна от вятъра и да напомня на всички, че законите са, за да се спазват!” Луната наредила: “Хванете го и го замразете, нека тялото му да ви бъде като паметник, за да няма друг, който да реши да нарушава природните закони!”
Тогава, сляпо подчинявайки се, децата на луната и децата на слънцето се спуснали към двамата пеещи влюбени. Те се хванали за ръце и започнали да тичат. Но скоро силите им се изчерпали. “Не мога повече да тичам.” - казала тя. Тогава той и дал от своята сила, а тя от нейната. Те станали едно цяло и разделянето им щяло да доведе до тяхната смърт. А децата на нощта останали вечно на земята. Вечна нощ. И децата на деня останали също, за да гонят двамата влюбени. Вечен ден. А между тях са те. Държащи се за ръце. Децата на вечното утро.

Затова днес винаги има една светла и една тъмна половина на земята. Защото децата на деня и тези на нощта непрестанно преследват децата на утрото. Децата на нощта вече не пеят. Те поставят капани и крият чудовища. Децата на деня също не пеят. Те безспирно преследват двамата влюбени. А те продължават да се носят над света, подхранвайки се с енергия един друг и да пеят прекрасната си песен на любовта.

Затова обичам утрото. Защото тогава чувам тази песен и тя ме изпълва със щастие. Знам че и други я чуват. Има надежда за този свят.
Чудите се, защо не сте чули песента? След като децата на слънцето и на нощта престанали да пеят, човечеството се изродило. Започнало да приписва зрението и слуха на очите и ушите. А те, открай време, са сетива на сърцето. Ако някоя сутрин станете рано, преди слънцето да е изгряло и дочакате утрото, ако слушате със сърцето си, ще ги чуете. Те са щастливи, въпреки че са обречени вечно да бягат. Щастливи са, защото са заедно.
И когато чуете песента, пейте и вие. Дори, ако и вие като мен, не можете да пеете. Няма сърце, което да не може. Това е езикът, на който то говори.

22.11.2007
НРО

събота, 22 март 2008 г.

Как две човечета спасиха зората



Имало някога едно човече, което вървяло в безкрайната нощ, по дългият и ветровит път към Пурпурния Град. Силните ветрове го изпращали ту в единия, ту в другия край на пътя и човечето много се страхувало да не се озове сред дърветата от двете страни, където се разхождали свирепи зверове. По пътя ходели много други хора. Някои бързали напред и задминавали човечето, други ходели много бавно. Били тръгнали преди човечето и щели да стигнат много след него.
Едно друго човече настигнало първото. В ръката си държало здраво въже. В този момент вятъра духнал човечето с въжето, и то полетяло към края на пътя. За негов късмет първото човече успяло да го хване.
- Благодаря ти! – казало човечето с въжето.
- Много хубаво въже – казало другото човече.
- Да, вятъра го довя.
- И какво ще правиш с него?
- Не знам, но ми харесва.
- Искаш ли да се завържем един за друг? Така няма опасност вятърът да ни  завлече извън пътя.
- Добре. Това е гениална идея. – Развълнувало се човечето, че от въжето му ще има полза. Така двете човечета се завързали и тръгнали заедно към Пурпурния Град. Вятърът опитвал да ги събори. Понякога някой от тях падал, но благодарение на въжето оставали винаги в центъра на пътя.

След известно време стигнали до голямо дърво с надвесени над пътя клони. На един от тях било завързано трето човече. С много дълга брада и зелени дрешки. Човечето имало само една ръка, другата била заменена от голям ключ, досущ пиратска кука. Малко по-напред на пътя имало красива кутия с катинар.
- Помощ, помощ!!! – започнало да вика човечето на клона. – Моля ви, помогнете ми!!! Трябва някак си да развържете въжетата около ръцете ми и да ме освободите, за да мога да отключа кутията и да пусна слънцето. Тогава царството на мрака ще свърши и той ще започне да се редува с деня, както е редно. Мнозина минаха от тук, но не успяха да достигнат въжетата. Някой опитаха да се изкатерят по стъблото, но бяха хванати от зверовете в гората.
Първото човече застанало на пръсти и се протегнало, но въжетата, държащи брадатото човече за клона, били твърде високо. Неуспех претърпяло и другото човече. Тогава едното стъпило на раменете на другото, достигнало въжетата и освободило пленника. Той скокнал от клона на земята. Отишъл при кутията и я отключил. Отвътре излязло Слънцето в целия си блясък, носейки дългоочакваното и вече забравено утро на земята.
- Благодаря ви! – казало слънцето на двете човечета. – От днес нататък всяка сутрин, когато идвам над света, ще рисувам красиви картини в небето, в чест на вас двамата. За да не забравите никога, че вървяхте заедно по пътя към Пурпурния Град, че бяхте свързани и неразделни и че нямаше нищо невъзможно за вас.
И слънцето се издигнало в небето, дарявайки света със светлина и топлина. А двете човечета продължили по дългия и ветровит, но не и покрит с вечен мрак, път към Пурпурния Град.

След дълго ходене стигнали до място, където пътя се разклонявал. На едната страна имало табела с надпис “Към Пурпурния Град”, на другата -  табела със същия надпис. Тогава едното човече казало:
- Мисля че правилния път е левия.
- Аз мисля че е десния – отвърнало другото човече. Започнали да обсъждат, но не стигнали до съгласие. Тогава едното човече казало:
- Тогава нека срежем въжето и всеки да поеме по своя път.
Така и направили. Срязаното въже останало на мястото, където пътят се разклонявал, като мъртва змия. Като паметник на раздялата.
- Викай от време на време. Когато чуя гласа ти ще ти отговарям.
- Добре. Ти също викай. Ще чакам да чуя твоя глас, за да ти отговоря.
Така двете човечета си стиснали ръцете и се разделили.
Човечето, което тръгнало по левия път, вървяло известно време. Тогава започнало да се страхува, защото било нощ, а познаеш ли веднъж светлината, тъмнината започва да те плаши. Самотата го подтискала. Тогава викнало с все сила. Някъде отдясно се чул гласът на другото човече. След още известно време отдясно отново се чул гласът на другото човече. Човечето на левия път извикало в отговор.
Така човечетата вървели по различни пътища и си викали. Гласовете им обаче ставали все по далечни и тихи. Докато веднъж човечето на левия път извикало, но не последвал отговор. Човечето извикало отново, но получило същия отговор. Тогава се разплакало и продължило по пътя си, който обещавал да го отведе до Пурпурния Град.
И въпреки че не получавало отговор, човечето все пак викало от време на време.  Надявало се пътищата отново да се сближат или може би да се съединят. Но надеждите му оставали напразни, а зовът все така не се завръщал…

А слънцето продължава да изгрява всяка сутрин. Продължава да украсява небето с най-различни цветове в чест на двете човечета по пътя към Пурпурния Град. Понякога червената светлина на утрото пада върху захвърленото в прахта въже, символ на началото и края.

Ако някога чуете самотния вик на някое от човечетата, отговорете му. Извикайте и му дайте надежда, била тя и напразна. Сълзите вече са на свършване…

19.11.2007
НРО

петък, 21 март 2008 г.

South Park

Излезе и вторият епизод от 12-и сезон. С голямо съжаление трябва да призная, че сериалът не е толкова смешен, колкото беше някога. Преди имаше епизоди по време на които не можех да спра да се смея, докато при последния се засмях едва към края. А мен не е трудно да ме разсмееш.
Причината е, че темите започнаха да стават твърде злободневни. Създателите изказват мнения и да внушават идеи, предимно политически. Днес гледах първия епизод на серияла и забелязах огромната разлика. Не само в качеството, но и в самата история. Извънземни бяха отвлекли бебето Айк и бяха поставили имплант в задника на Картман. За сравнение в последният епизод излязъл до сега се разказва за Бритни Спиърс и за това как не я оставят на мира.
Е, мен сериалът продължава да ме радва и ще си го гледам и занапред.

сряда, 19 март 2008 г.

Стрелец от 2 години

В ранното утро на 19-ти март, далечната 2006-та година, аз затворих най-великата книга, която някога съм чел - Тъмната Кула. Все още усещах мириса на розите, чувах зова на Кулата. А сърцето ми повтаряше думите, които белязаха живота ми завинаги: "Човекът в черно се носеше през пустинята, а Стрелецът го следваше."
Обичам Кулата, Розата и Стрелеца, понесен от безкрайният водовъртеж на Ка. Числото е 19, името е Роланд.
Аз бих бил нищо, ако не беше великият майстор на думите, Стивън Кинг, който вече 9 години ме напътства и обединява отделните елементи на личността ми в едно несъвършено, но уникално цяло, чрез безсмъртното си творчество. А сърцето на творчеството на Словострелеца е "Тъмната Кула".

понеделник, 17 март 2008 г.

Насам, натам и пак в София

Днес бях на една екскурзия, състояща се предимно в пътуване с автобус. Все пак видяхме някои интересни забележителности.
Първо посетихме пещерата Съева Дупка. Пещерите са много интересни места, в тях може да се почувствш като в друг свят или като в кошмара на някой психично болен. Човек иска да поеме всичко с поглед, но мозъка му просто не може да понесе разнообразието и плашещата красота на тези картини и скулптори, създадени с много старание и търпение от Бог.
Аз разбира се не пропуснах да се покатеря по вековните експонати в този музей на времето. Иначе нямаше да съм аз. И за щастие на почти целия свят, и ужас на злото, не се пребих.

Следващата спирка беше Ловеч. Трябва да ви кажа, че освен всичко друго, бях много впечатлен от самия град. Ако не живеех в Прекрасната Велика и Незаменима НРО бих искал да живея там. После се разходих и до крепостта, като минах по моста на Кольо Фичето.

И тъй, отправихме се в друга посока. Към Троянския манастир.
Там видях иконата на триръката дева Мария. Знаете ли, че православните отдават по-голяма почит на нея, отколкото на Исус Христос? Аз си мислех, че това е само при католиците (ха да ви е гадно, аз познавам бъдещия папа).
Както и да е. Запознах се и с един монах. Дори опитах да му взема хляба. За неразличаващите ще разтълкувам снимката: Това съм аз, изнасям проповед пред неизброимо множество. Неясният образ на снимката се дължи на харизматичното ми излъчване.

И май това беше. За Копривщица (включена в менюто) не остана време. Някой друг път.
Нашата страна е невероятно красива и интересна. Народът ни притежава несломим дух и е способен да изпълни всяка цел, която си постави. За съжаление обаче, целта която българите са си поставили в момента е да забравят и отрекат великолепието на родината ни или да я погребат под плюнките на разлютени фанатици "родолюбци".

неделя, 16 март 2008 г.

Dark Tower - Приказката никога не свършва

Единствената история, която няма начало и няма край, е историята за Тъмната Кула. Денят, в който не се сетя поне веднъж за Кулата, ще е денят в който ще умра, и няма да се сетя само защото ще се вълнувам прекалено много от смъртта. Кулата е жива и е навсякъде около мен. В мислите ми и в сърцето ми. Аз съм част от тази история и тя е част от мен. Защото всички сме в Кулата и всички сме 19 (а аз вече съм и НА 19).
Сега историята оживява по друг, далеч не така магически и свръхестествен начин. Излиза втората част от поредицата комикси посветени на "Тъмната Кула". Новите серии ще се наричат "The Long Road Home" и май ще са измислени, а няма да следват реалните събития (защото те са реални!). В книгата не е описано пътуването на Роланд и неговия ка-тет от Меджис до Гилеад. Това разбира се няма да ми попречи да се насладя на 5-те издания които ме очакват. Надявам се, че Стивън Кинг няма да позволи да има съществени разлики между комикса и истинската история (защото тя е истинска!).
В първата част от поредицата комикси видяхме човека Роланд - млад и обичащ. Сега предстои да видим Роланд Стрелецът - възмъжал за един миг, превърнал се в безмилостната машина за убиване какъвто е в книгите. Предстои ни да видим Роланд подвластен единствено на Кулата и на Нейният зовящ го глас. И силно се надявам да е включена и легендарната и съдбоносна битка при Джерико Хил.
Пожелавам си приятно четена и ако някой иска да види комикса, но не може да си го намери, да пише и аз ще му го пратя.

събота, 15 март 2008 г.

Родителско мнение

Майка ми реши да прочете "Идолопоклонници", в който тя е героиня. Коментарът и беше: "Наистина е гадно. И има правописни грешки.". Обаче много и хареса разказът "Децата на утрото", дори се усъмни, че аз съм авторът. Тя е голяма почитателка на "Как две човечета спасиха зората" и "Балада за математиката". А след като прочете "Мъртви деца" започна да се притеснява за душевното ми състояние.

четвъртък, 13 март 2008 г.

"Идолопоклонници" коментари

Мина известно време от премиерата на новия ми разказ "Идолопоклонници", който беше по-специален за мен, понеже в него си позволих да премина някои граници на благоприличието и почти поименно да се изгавря с някои хора. Ето някои от коментарите които получих лично, а не във форума си. Не съм изписал имената, защото не съм питал авторите дали мога да публикувам мненията им:

И.: "tva deto si go napisal e mnm gadno"
Гадно е. Това беше целта. И аз не умрях от щастие от случилото се.

С.: "mn dobre izrazqvash misli"
Благодаря. Когато случайно в пустошта на съзнанието ми се роди някоя, гледам да я покажа на света.

С.: "това което си написал е смешно... не виждам нищо което да се хареса на Бог... но е яко написано и разказано"
Благодаря за положителните ти оценки. За информация на останалите човекът който го е писал разбира от тези неща. Критиката свързана с Бог можех да не я пускам тук, но реших, че няма да е честно, пък и не бих тръгнал да оспорвам мнението ти.

сряда, 12 март 2008 г.

South Park

Ура!!!
Съвсем скоро излиза първият епизод от новия, 12-ти, сезон на един от най-забавните сериали на всички времена (поставям го малко след вечните класики "Приятели" и "Ало Ало"). Пожелавам си да има повече простотии и Кени да умира честичко (много ме е яд, че вече не умира във всеки епизод).


Епизодът ще се казва "Tonsil Trouble". Много се радвам и се надявам да има поне един човек, който да разбере разбере новината от моят блог.

неделя, 9 март 2008 г.

Да се завърнеш

Днес се завърнах, поне за кратко, в земята на моето детство. Там където съм израсъл, където срещнах първите си приятели и врагове. Увиснах отново на зеления лост, който се беше свил от дъжда или от времето, заврях се в най-страшните и тъмни места на запуснатата къща, припомних си доброто и лошото с усмивка.


Обаче най-важното беше срещата ми с много стари познати и приятели. И запознанството ми с някой нови. Това на снимката са небезизвестните на феновете ми Стефан и Дени, до култовия паметник на "бабичката" (Майката на Георги Димитров). Отдавна не ми се беше случвало появата ми да предизвика толкова много усмивки и щастливи лица. И гняв в очите на един човек. Но гневът на фона на щастието беше приятен. Като лютото в дюнерите. Подробно описание за неприятните събития очаквайте скоро. Ще бъда много описателен и точен.

Мечтата ми е един ден да се завърна, без да се притеснявам кой какво ще каже или ще направи. И разбира се, поне още веднъж да стъпя в другата си любима сграда на Дондуков... Мечтите умират последни.

Честит Рожден Ден на МЕН (Мишо Единственият и Неповторим)

Благословени да са създателите на Skype за функцията за известяване за рожденици. В първите 10 минути след 00:00 18 души ме поздравиха.
Калоян доказа, че е един от най-верните ми фенове и най-добри приятели и беше първият който ме поздрави. След това заваляха още поздрави. Особено много ми хареса този на председателя на фен клуб "Гумената Чушка" Калин:
"Господин Михаил Костов, днес е един знаменит ден за Българската Демокрация, а именно вашият рожден ден! Искам да ви пожелая здраве, щастие и преди всичко още вдъхновение за да продължите да радвате вашите многобройни фенове!

Искренно ваш,
Калин Цветков"
Имаше и други, не чак толкова официални. Повечето хора ми пожелаваха здраве, щастие, любов и късмет. Някой споменаха и творчеството ми, което ме позарадва допълнително:
"da produljavash da pishesh vse takiva smeshni neshta"
"chestit ti rojden den
tvoreco
jelaq si na men
da me radvash
s tvoreniqta na tvoq um
i da ni uchish na razum
i da te chetem"

Специално искам да благодаря на благавестците Калин, Стефан и Дени. Също така и на Ники, Пепи, София, Веси и на всички останали които ме поздравиха и започнаха да превръщат денят ми в празник още от този ранен час. Благодаря.

Най-сетне на 19!!!

19 е най-великото число и съответно най-великата възраст. Аз си имам една теория (вдъхновена от ученията на Петър Дънов, писанията на Стивън Кинг и разбира се от собственото ми въображение) - Всичко в живота на човек се повтаря през 19 години. Така че това е възрастта в която мога да моделирам бъдещето си. След тази нощ миналото е заличено, аз съм нов човек и светът около мен също е нов. Да, има вида на стария, мъртъв свят, но това е само временно. Както когато изгасиш телевизор и образите за кратко остават на екрана. Но идва новото. То е в моите ръце.
Имам само едно желание - когато навърша 38 и затворя втория кръг да съм по-щастлив отколкото тази нощ.

събота, 8 март 2008 г.

Честит 8-ми март!!!


Новият ми шедьовър, картината "Муки обича", е посветена на всички, които празнуват 8-ми март. Нарисувах я с много любов към всички, които ще и се зарадват. Няма да се обидя ако някой ми каже "Благодаря" (Може и "моля" и "заповядай" [до къде изпаднах, да си прося благодарностите...]).

петък, 7 март 2008 г.

Нова музикална звезда

Първата ми песен вече е готова. Сега работя по клипа. Феновете ще могат да се насладят на новооткрития ми талант в понеделник, когато вече ще съм на 19 години. Песента се казва "Доматът Иван". Само ще напомня на незапознатите с историята ми, че първият ми "успешен" разказ беше "Приключението на Гумената Чушка". Избрах да възпея домат, защото явно ми върви на зеленчуци.

четвъртък, 6 март 2008 г.

Music Idol дори в НРО


Докато даваха първия Music Idol, бях горд да кажа, че не съм гледал нито един епизод. Планирах така да е и с това издание, но уви, бях уловен в капана на комерсиалното зло и тази вечер отделих цялото си внимание на предаването.
След като свърши бях въвлечен в една дискусия - подигра ли се журито с Илона Калечва, сляпото момиче, като я изгониха, а оставиха мургавия Милен, който очевидно има психични отклонения.
Аз имам твърдо мнение по този въпрос. Илона пее много хубаво, по-добре от мен със сигурност, но песента която изпя ушечувно не беше песента която възнамеряваше да изпее. Ако я бяха оставили да продължи щеше да е само от съжаление и на даден етап от състезанието щеше да отпадне, тъй като не можеше да се конкурира с повечето от останалите участници. Тъй че, одобрявам решението на журито.
Колкото до циганчето, истинската подигравка беше с него. Представяте ли си като се наложи да научи песен? Той дори не осъзнава какво става. Но много се радвам, че остана. Пък и щом познаха песента му, значи не е толкова зле...


И сега малко за силата която ме накара да гледам предаването. Една невероятна песен, която мисля, че няма човек който да не е чувал вече, но все пак ще я сложа тук. Става въпрос, разбира се, за уникалната песен "Кен Ли".

сряда, 5 март 2008 г.

Ето ме и мен

Реших и аз да си направя блог. Не че толкова ми трябва или пък имам какво да кажа, просто сред всички тези неща в интернет вече не знам какво да правя. Пък и видях, че един познат, не особено приятен, си е направил блог и си казах "Щом той може, защо не и аз?".
И ето, вече е факт. Това не е заместител на рубриката "Актуално" в сайта ми. Там обявявам новите си произведения. Тук ще пиша други неща, които искат да бъдат написани.
Сложих връзки към сайтовете си, за да рекламирам безсмъртното си творчество. Все пак това ми е най-голямата и единствена гордост в живота.
Сложих и анкета, която разбира се е свързана с мен.
Сега, не е важно дали някой ще ми чете публикацийте, важното е да ги пиша. Така ще си внушавам, че животът ми има смисъл и съществувам.