Уж Черни връх, пък бял

Добро утро!!!

Слънце грее, птичка пее, дете се смее - кошмарът, който се повтаря всяко лято. Този ужас вече започна, така че последното, което би ми хрумнало сега, е да си купувам шапка и ръкавици. Добре че беше опитната планинарка Али, която да ни предупреди за разликата в температурата, когато тръгвахме за Черни връх в събота.

Моето присъствие на тази разходка се дължеше най-вече на недоверието на Радина, че ще дойда. Съмнението ѝ беше донякъде основателно, тъй като единствената причина да ставам от дивана е за да ида до магазина за кола. Опровергах я и дойдох с почти никакво мрънкане.

Всъщност смея да твърдя, че се представих доста добре, поне на изкачване. Не ме затрудни нито снегът, нито ураганният вятър, който на няколко пъти буквално ме премести с няколко стъпки встрани, нито безделниците, които се возеха на хвърчила.

Макар да не бях повярвал на Али, че ще е толкова студено, се бях подготвил добре и когато нахлупих шапката, увих главата си с шала и сложих качулката, единственото доказателство, че има вятър, беше споменатата вече неумишлена промяна на посоката ми на движение. И непрекъснатият вой на вятъра, разбира се. Беше много приятно и топло... докато не ми се напълниха обувките с вода, но това стана по-късно.

И макар аз да бях доста бърз и неуморим, моите спътници - Радина, Али и човек на име Петър Потър - не можеха да смогнат на темпото ми и в крайна сметка осъзнахме, че ще замръкнем. Затова организирахме екип доброволци, които ни изградиха иглу, в което да прекараме нощта.

Вътре не духаше, но не беше и топло. Трябваше да прибегнем до изпитаната технология да се гушкаме голи. Хвърляхме жербий кой с кого да се гушка. На мен ми се падна Петър. Не ми се говори за това...

На сутринта отново тръгнахме и вятърът се беше усилил. Аз вървях напред, за да разуча терена и да избера най-лесния маршрут. Напредвахме бавно, а Черни връх, който се белееше в далечината, сякаш не се приближаваше.
В крайна сметка, след усилен снеговървеж, най-сетне стигнахме до върха.

Там горе реших, че е подходящ момент да образовам своите спътници. Казах им това-онова за планинарството и какво да правят, за да не се бавят толкова много. И представете си - оказа се, че те са останали с впечатлението, че аз съм ги бил бавил. Опитах да споря, но си бяха втълпили, че само защото Али ходи всяка седмица на разходка в планината и само защото Радина е родена и израсла в пещера на върха на вечно заледена планина, и двете разбирали повече от мен.

Спорът прерасна в скандал и с малко помощ от Радина, паднах в една пропаст и умрях.

Но всъщност всичко беше за тяхна сметка, защото после трябваше да влачат вкочанения ми труп до София (от планинската спасителна служба казали на Радина, че трябва да плати 300 лева, за да ме извозят или 1000 лева глоба, ако ме остави там).

Като изключим падането и смъртта ми, както и това, че по някакъв начин обувките ми се напълниха с вода (може би когато реших, че плъзгането по корем е по-добър вариант от ходенето) преживяването беше много интересно. За пръв път ходя в такова време на планина. Най-близкото беше преди 25 години, когато с Филип се качихме на Витоша през април, намерихме малко сняг, направихме снежен човек и се изпикахме върху му. Сега беше различно - не правихме снежен човек.

Ако времето е хубаво, не е изключено следващата седмица да се качим отново.

Коментари