Започвайки от 12-и август до 5-и ноември (86 дни), почти без
прекъсване, успях да прочета най-сетне поредицата на Дюма за Мария-Антоанета –
1 поредица, 5 романа, 7 тома или
4 364 страници.
Цитирайки разсъжденията на самата кралица, романите
проследяват следната история:
„Двама крале са си казали: „Тук трябва две царски чеда,
които никога не са се виждали, никога не са се любили, а може би и никога няма
да се заобичат, да се венчаят пред същия олтар, за да умрат на същия ешафод!“
Разказът започва с представянето на един странен образ,
чиито способности граничат с магьосничеството. Жозеф Балзамо (който се крие зад
различни имена в хода на повествованието като граф дьо Калиостро, барон Заноне),
винаги в сянка тласкащ монархията към нейния край, посреща по път дофината на
Франция, Мария-Антоанета, когато тя е едва на 14 години, очаквана радостно от
същия френски народ, който по-късно ще я нарече мадам Дефицит, Австрийката,
Вълчицата и госпожа Вето. Той ѝ показва в отражението на една гарафа с вода
нейното бъдеще – гилотината, която към този момент е може би само идея в
главата на д-р Гийотен.
Главни действащи лица са благородници по потекло, но и с
благородни сърца, и такива, които сериозно допринасят за нарастващата омраза на
Народа към кралското семейство. Народът неслучайно е с главна буква, защото той
е представен като една еднородна маса, една страдаща личност, чийто справедлив
гняв веднъж надигнал се, не успява да се спре пред нищо. Това води до безумно
разрушение и масово отнемане на животи, пожертвани на олтара на монархията.
Макар романите да не са исторически учебници, историята е базирана на реални личности, случки и на мемоари от действителни хора (като приближената на кралицата мадам Кампан).
За тези, които са чели поредицата, ще споделя, че последната
книга, „Рицарят на Мезон Руж“ ми се стори излишна и ненужна, заглавието ме
подведе, че централен герой ще бъде може би синът на графиня дьо Шарни (може би това е брат ѝ Филип, за когото знаем, че е влюбен в кралицата и има логика да се опита да я спаси, но не става ясно до края), а
напротив – представени са напълно нови герои, които не получават нужното
развитие и дори не са облагодетелствани с щастлив край. Изобщо, съдбата на
Жилбер и Себастиен е напълно неясна, но не сякаш Дюма е искал да я обвие в
мистерия, а все едно просто е забравил тази сюжетна линия. Няма го и триумфът на Калиостро, който след 20 години успява да изпълни клетвата си пред масоните. Романът би могъл да се счита за напълно отделен, ако не съдържаше черешката на тортата - обезглавяването на Мария-Антоанета.
За останалите хора, които не са все пак чели поредицата – не чакайте повече.
Коментари
Публикуване на коментар
Пишете смело, почти не трия негативните коментари :)