Мария-Антоанета - пътят към ешафода

Започвайки от 12-и август до 5-и ноември (86 дни), почти без прекъсване, успях да прочета най-сетне поредицата на Дюма за Мария-Антоанета – 1 поредица, 5 романа, 7 тома  или 4 364 страници.

Цитирайки разсъжденията на самата кралица, романите проследяват следната история:

„Двама крале са си казали: „Тук трябва две царски чеда, които никога не са се виждали, никога не са се любили, а може би и никога няма да се заобичат, да се венчаят пред същия олтар, за да умрат на същия ешафод!“

Разказът започва с представянето на един странен образ, чиито способности граничат с магьосничеството. Жозеф Балзамо (който се крие зад различни имена в хода на повествованието като граф дьо Калиостро, барон Заноне), винаги в сянка тласкащ монархията към нейния край, посреща по път дофината на Франция, Мария-Антоанета, когато тя е едва на 14 години, очаквана радостно от същия френски народ, който по-късно ще я нарече мадам Дефицит, Австрийката, Вълчицата и госпожа Вето. Той ѝ показва в отражението на една гарафа с вода нейното бъдеще – гилотината, която към този момент е може би само идея в главата на д-р Гийотен.

Главни действащи лица са благородници по потекло, но и с благородни сърца, и такива, които сериозно допринасят за нарастващата омраза на Народа към кралското семейство. Народът неслучайно е с главна буква, защото той е представен като една еднородна маса, една страдаща личност, чийто справедлив гняв веднъж надигнал се, не успява да се спре пред нищо. Това води до безумно разрушение и масово отнемане на животи, пожертвани на олтара на монархията.

Макар романите да не са исторически учебници, историята е базирана на реални личности, случки и на мемоари от действителни хора (като приближената на кралицата мадам Кампан).

За тези, които са чели поредицата, ще споделя, че последната книга, „Рицарят на Мезон Руж“ ми се стори излишна и ненужна, заглавието ме подведе, че централен герой ще бъде може би синът на графиня дьо Шарни (може би това е брат ѝ Филип, за когото знаем, че е влюбен в кралицата и има логика да се опита да я спаси, но не става ясно до края), а напротив – представени са напълно нови герои, които не получават нужното развитие и дори не са облагодетелствани с щастлив край. Изобщо, съдбата на Жилбер и Себастиен е напълно неясна, но не сякаш Дюма е искал да я обвие в мистерия, а все едно просто е забравил тази сюжетна линия. Няма го и триумфът на Калиостро, който след 20 години успява да изпълни клетвата си пред масоните. Романът би могъл да се счита за напълно отделен, ако не съдържаше черешката на тортата - обезглавяването на Мария-Антоанета.

За останалите хора, които не са все пак чели поредицата – не чакайте повече.