неделя, 24 август 2014 г.

Автограф от Димо Райков

Добро утро!!!

В петък с Филип ходихме на среща, посветена на 60-годишнината на писателя Димо Райков. Може би се сещате, че това е човекът, който преди около година заплашваше да съди мен и читателския клуб "Други светове", но за съжаление прекрати комуникацията си с мен едва след първото лично съобщение, което ми изпрати :(

Сега нямаше как да изпусна възможността да се срещна с Димо и с Филип отидохме до книжарницата, в която щеше да се проведе срещата, но не бяхме подготвени за това, че писател от ранга на Райков няма да се задоволи само с няколко думи - срещата продължи 3 часа!
На събитието бяха дошли 20-30 възрастни хора и ние с Филип се оказахме най-младите фенове на Димо, ако не броим едно малко момиченце, дошло с баща си, което изглежда повече се интересуваше от Джани Родари и четеше "Приказки по телефона".
Изглежда Димо познава всичките си фенове, защото един по един ги извика отпред, за да разкажат малко за величието му. Нямаше опасност някой да пропусне нещо, защото Димо услужливо им напомняше: "Разкажи това... кажи за онзи път когато..."
Това обаче му изигра лоша шега, защото към края някои от гостите си бяха тръгнали и Димо трябваше напразно да ги зове.

Докато чакахме, първоначално търпеливо, а след първия час не толкова, с Филип обиколихме цялата книжарница, но не пропускахме нищо от думите на Димо или по-скоро на верните му фенове, защото ползваха микрофон и гласовете им се чуваха навсякъде, включително пред входа, където с Филип прекарахме доста време, защото ни прилоша от старческите изпарения.
Отвън имаше и един млад цигулар, който свиреше главната тема на "Игра на тронове" и след като видя, че се кефим, изсвири почти целия саундтрак. Ние му пуснахме по едно левче - къде другаде ще намерим толкова евтин концерт и то по желание?

По едно време отидох да питам един от служителите в книжарницата до кога е планирано да продължи събитието, а той ми каза, че не знае, но в 10 затварят. Не се наложи със сила да изкарват Димо и почитателите му - в 9 бяха приключили.
Тогава изпратих Филип да вземе автографа от мое име, за да не би Димо Райков да ме познае и да ме нападне. Казах му да се представи като Михаил, за да си е за мен посвещението. Ето разговора, който се проведе между двамата, докато аз подслушвах сред бабите:

ФИЛИП (след като разбута няколко баби с лакти, защото му омръзна да чака): Господин Райков, може ли един автограф.
ДИМО РАЙКОВ: Разбира се, как се казваш?
Ф: Михаил.
Д: А на колко си години?
Ф: На 23
Д (леко подозрителен, защото това е една трета от възрастта на повечето му фенове): А откога си запален по творчеството ми?
Ф (който най-много се страхуваше от такъв въпрос, защото не беше чел книгата): Ами то, такова... той автографът всъщност е за брат ми, който не можа да дойде, затова ме изпрати да го взема за него.
Д: Така ли, а на колко години е брат ти?
Ф: Ами... колкото мен, горе-долу.
Д: Ама вие да не сте близнаци?
Ф: Да, близнаци сме.
Д: И как се казва брат ти, за да напиша автографа за него?
Ф: Ами... и той се казва Михаил.
Д: И двамата се казвате Михаил?
Ф: Ами да.
И така, посвещението в книгата е за Михаил 1 и Михаил 2.

Аз бях обещал да пиша супер подробен коментар за книгата "Реката на смъртта и... там каквито още глупости имаше в заглавието", но като всяко друго нещо, което започвам и не завършвам за максимум два часа, се отказах. Ето го сега накратко:

Макар да има твърде много излишни повторения на идеи и изрази, стилът е лесен, дори приятен за четене. Малко е дразнещо, че след всяко твърдение на автора следва на нов ред "Да,..." и повторение на твърдението. Само в няколкото странички предговор преброих тази комбинация около 6 пъти.

При първия ми коментар, заради който Димо се обиди, бях чел само анотацията на романа (Блажо го прави, защо не и аз?) който още не беше излязъл тогава и грешно си позволих да го сравня с филма "Граница", в който Чочо Попйорданов играе граничар, който разстрелва семейство от Източна Германия, опитващо се да избяга през нашата граница в Турция.
Оказа се, че този момент от историята на Димо е съвсем малка част от романа, едва ли не изкуствено бутната към края на книгата.

По голямата част от романа проследява детството на дете, родено в България по време на комунистическия режим, порастването му и сблъсъците с неправдите и ужасите на комунизма.
Това е разказ за омразата, безсилието и връзказството, което провокира социалистическото общество.
С две думи - Димо Райков не ни казва нищо по-различно от това, с което ни пълнят главите вече четвърт век.

Две неща най-много ме издразниха в книгата:
Първо, героят не се промени изобщо от началото до края на историята. В зряла възраст посрещаше изпитанията на съдбата и обществото по същия инфантилен начин, по който го прави в детските си години. През цялото време имах усещането, че ми е дадено да гледам през очите на младеж със забавено умствено развитие, който просто ходи, гледа и безучастно се оставя на теченията да го носят. И сякаш от неспособност да разбере случващото се около него, приема комунистическия режим за първопричина на всичкото зло в света и човека.
Все ми се струваше, че чета за самия Димо Райков, понеже един толкова безсилен и безволев човек, като неговия герой, би постъпил точно като Димо - при първа възможност би избягал в някоя по-добре уредена държава и там, възползвайки се от постиженията на другите, би живял на 30 кв. м. (както сам Димо се похвали) и би обвинявал системата, която познава за недостатъците на човешката природа, която не разбира.

Второто нещо, което никак не ми харесва е това, че според мен Райков, избягал от България и възхваляващ фанатично чужда държава и чужд народ, няма право да идеализира до такава степен падането на комунизма. Защото точно това прави той - нали ако всичкото зло идва от "народното" в името на държавата, значи последните 25 години трябва да са най-великите в историята ни, но реално виждаме как всичко в държавата се разпада, а властта е в ръцете на тези, които имат пари - без значение по какъв начин са ги изкарали.
Всичко, което дразни Димо, си е същото и днес, а каквото се е променило е само към по-лошо.
Това го казаха и феновете му, които с присъщата за тяхната възраст носталгия говореха за времето на Тодор Живков, когато държавата се е грижела и е подкрепяла писателите, един от които е бил и Димо Райков.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Пишете смело, почти не трия негативните коментари :)