вторник, 18 март 2014 г.

Простотия с форма на роман

Добро утро!!!

Преди няколко дни Бранимир Събев прочете романа "Кутия с форма на сърце" от Джо Хил и сподели ревю в блога си.
Сега Радина също прочете книгата и също изказа мнението си, затова аз ще споделя нейното ревю, отново на английски, но сравнително добре преведено от мен, а след това ще пусна и моето собствено, както направих, когато тя прочете "Ребека".


Ревю на Радина:
 "Even for someone who doesn’t read/watch ghost stories (like me) the book was pretty predictable. I sympathized with none of the characters, all severely damaged people (I could hardly distinguish what happened to which girl, just like the states are the same to me, you know - as I’ve never been there), who happen to have already encountered a ghost earlier in their lives, so it’s not a big deal.
And, really, for a dog-lover with two dogs, which saved his life, Judas should’ve shown at least 3-second remorse.
But it’s apparently Hill’s first novel, so I’m going to be very, very good and give it 2 stars."
Превод: Мишо е прекрасен като Кока-Кола, не бих го заменила и за таратор. Направо се чудя има ли по-щастлив човек от мен и си отговарям - няма!

 Ревю на Мишо:
Някои неща могат да се предадат от баща на син – цвета на очите, голямата квадратна челюст и различни болести, но не и талантът. Джо Хил е доказателство за това.
Интересно е как синът на най-великия писател може да напише една книга, която да е толкова отвращаващо банална, дори по стандартите на жанра „хорър с призраци“. Има чувството, че нарочно е опитал да вкара абсолютно всяко клише от глупавите филми на ужасите. Като се започне с призрака, който включва лампи, радиа и телевизори и звъни по телефона, мине се през задължителната сързераздирателна история за малтретирано и депресирано момиче, което се самоубива, продължи през дъската за говорене с духове и се стигна до неминуемото „Обичам те, но сега трябва да продължа напред към светлината…“
И да беше само сълзопредизвикващата неоригиналност, щеше да се търпи, но всичко това е поднесено с такъв дървен и монотонен стил на писане, че само закоравяла здрачанка може да го чете, без да получи главоболие. Определено си личи, че авторът е гледал повече филми, отколкото е чел книги. Във филма лесно можеш да стреснеш публиката с този най-глупав, но и най-често използван метод – да покажеш страшното изведнъж и да пуснеш силен рязък звук, но когато „изненадващо“ напишеш в книга: „Мъртвият стоеше пред вратата“, не е същото, пък било то и в началото на нов абзац. Филмът може да те стресне, но книгата може да те накара да почувстваш страха наистина. Джо Хил не може друго, освен да ти припомни, че скоро започва новият сезон на (Радина, не чети в кавичките!!!) „евонорт ан аргИ“ и по-добре да оползотвориш свободната си вечер в гледане на стари епизоди, отколкото в четене на глупости.
Много е дразнещо и това, че „обратите“ в книгата са като завои на шосе – от рано обозначени, за да не остане никой дори най-малко изненадан. Да не говорим и за това, че злият призрак е страшно приказлив – всеки път когато някой от героите пусне радиото, телевизора, или вдигне слушалката на телефона, се включва сърдитият дядка, който очевидно е зъл от лошота (тоест, единствената причина да е такъв е за да я има историята) и обяснява какво и защо прави, а понякога и как могат да го спрат. Това се случва доста често, защото героите редовно (и безпричинно, ако не броим желанието да послушат музика или да чуят съобщения, които не ги интересуват) използват радио, телевизор и телефон. И всеки път се изненадват, че призракът се включва. Аз щях да се усетя още на хиляда и стотния път.
И тъпото сърце с форма на кутия от заглавието няма никаква реална връзка със сюжета. Вярно, призракът пристига в тази кутия и по-късно пак се появява от друга кутия със същата форма, но спокойно можеше и да е кутия с форма на кутия. Явно заглавието се е видяло красиво на младия писател и го е пришил към блудкавата си история.
За капак на всичко накрая има 30 абсолютно излишни страници. Джо Хил спокойно можеше вместо това да се изсере за финал върху ръкописа. Нямаше да бъде кой знае колко по-зле.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Пишете смело, почти не трия негативните коментари :)