четвъртък, 14 февруари 2013 г.

От 6 години съм изгубена душа

Добро утро!!!
Дойде този ден от годината, в който си спомням и мразя.
Трябва да си напомням какво се случи, понеже, колкото и да съм злопаметен,  6 години са достатъчни човек да започне да забравя и дори да прощава. А аз не искам да прощавам.

Сигурно сте чували колко напористи са сектите и как всячески се опитват да привлекат хора. Е, аз сигурно съм единственият, който е бил изгонен от секта.
Става въпрос за смешната църквичка Блага Вест, която обаче беше и мястото, където майка ми ме влачеше всяка неделя, за да ми промиват мозъка. И аз не се оплаквах, понеже единствените ми приятели бяха в Блага Вест. Всъщност, до такава степен бях свикнал с тази сбирщина и с уродливото 150 сантиметрово човече - фюрерът Людмил Ятански, че приемах абсолютно всичко, което се случваше там, за напълно нормално.

Много години минаха, преди да разбера, че в другите, не толкова правоверни църкви, нещата са много по-различни. И точно цялата пародийност на Блага Вест (църквата се събираше в прашен киносалон, даренията (задължителни за всяка религия) се събираха в саксия, а водните кръщения се извършваха по тоалетните) ме накараха да си размърдам мозъка и да започна да задавам (на себе си и на други) въпроси.
Очевидно обаче да задаваш въпроси и да търсиш истината е недопустимо за един последовател на свети Людмил, така че на 14 февруари 2007 година той ме извика в една от стайчките на киносалона и тържествено ми заяви, че ми дава позволението си да остана в църквата, стига да не споделям с останалите младежи какво съм чул и видял сред други религиозни общности. Аз му казах, че той няма право да ми забранява да говоря за каквото и да било с когото и да било, което го вбеси и тогава той каза: "Махни се от тук и кракът ти повече да не е стъпил в тази сграда, нямаш място тук!"

В края на същата година Блага Вест щеше да организира посрещане на Нова Година и аз проявих желание да ида. Бях се записал и бях направил всичко необходимо. На 30 декември жената, която отговаряше за записването (и която ме беше записала преди около месец) се обади на майка ми, за да каже, че Людмил е забранил аз да идвам. За да не стане объркване с това предадено общуване, аз му се обадих лично на него. Ето какво ми каза той в отговор на молбите ми да ми позволи да дойда: "Наистина ли си мислеше, че щях да позволя да дойдеш? Ти все едно си спал с блудница и сега пренасяш заразна болест."

На 9 март 2008, малко повече от година, след като бях изгонен, се върнах в Блага Вест, за да почерпя (все още) единствените хора, които считах за (дори и бивши) приятели.*
Людмил също дойде да си вземе бонбон и ми каза, че се радвал, че съм решил да се върна. Аз му казах, че нищо не се е променило и не се връщам както той иска да се върна. Той пък ми каза, че не неговата воля било това, а на бог, затова аз го попитах дали той се смята за бог. Като казах това смешното му личице почервеня, Людмил захвърли бонбона и отново ми нареди да напусна и никога да не се връщам. Аз обаче не бях почерпил всички, затова отказах. Тогава Людмил извика вечно захиления (и послушен до безумие) Пепи Рашев, заедно с още един малодушен Людмилов роб. Те двамата ме подхванаха и почти буквално ме изритаха от светия киносалон.

И така, тази (тройна) опитност даде следните резултати в жирота ми:
1. Установих, че всяка религия е хубава до тогава, докато не ти кажат, че е грях да задаваш въпроси.
2. Приех, че търсенето на бог е безсмислено, понеже той очевидно не иска да бъде намерен. Ако искаше, щеше сам да си размърда божественото светогъзие. И тъй като за почти десетте години, откакто си задавам Въпросите, бог не се е свързал с мен, мога да вярвам или в това, или че бог не съществува. Което в общи линии е все тая.
3. Започнах да давам определението "приятел" много по-трудно, понеже БВ ми даде горчив опит - вече не общувам с нито един от хората, които познавах тогава.

Ами, това беше ежегодното ми 14-февруарско припомняне, изпълнено със злъч и омраза. Две са нещата, които не искам да забравям и не искам да прощавам - това и нощта, когато сестра ми дойде да ми се подиграва, докато котаракът ми Стивън (единственото същество, което никога не ме е предавало) умираше в ръцете ми.

*Да, винаги съм си бил доста жалък.

4 коментара:

  1. Мишо, аз съм този "малодушен Людмилов роб", който те видя вчера в метрото и сега с болка прочетох този твой пост. Моля те да се срещнем с теб и да поговорим за нещата, които толкова много са те наранили. Моля те заради теб самия. Ще ти улекне дори и да си излееш гнева върху мен и да се почувстваш за момента по-добре, ще бъде добре. Но по-добре ще е да дискутираме по въпросите, които засегна по-горе.
    Изборът е твой, но аз съм на твое разположение.
    Аз съм Данаил Станев
    0895 66 06 05

    ОтговорИзтриване
  2. Ами ще се радвам, защото нямам приятели и обичам да се срещам с реални хора, а не само да си представям, че съм с някого. :)

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Добре, ще можеш ли да ми пратиш твоя номер да се чуем и да се разберем за среща?

      Изтриване
  3. Христина Михайлова19 февруари 2013 г., 17:39 ч.

    Аз съм ти приятелка! При това приятелка, която напълно подкрепя статията ти! :)

    ОтговорИзтриване

Пишете смело, почти не трия негативните коментари :)