сряда, 6 октомври 2010 г.

Продавам спомени

Слънцето гори като пещ в небето. Светът въздиша под тежестта на горещината. Тревата е пожълтяла и суха, листата на дърветата са покрити с дупки. Въздухът е неподвижен и тежък. Лятото се разхожда с огнения си кон и властва безмилостно над всичко.
И в това време аз съм там. Потта се стича по мен, гърлото ми е пресъхнало, пред очите ми се появяват точки.

После лятото си тръгва. Започва да захладява, слънцето все по често остава скрито зад облаци. Тревата изчезва, листата падат. Хората вадят дебелите дрехи и тежките обувки. Приготвят се. Но не и аз. Няма за какво да се приготвям, защото това, което чакам отдавна си отиде.

И един ден, всичко побелява. Снегът пада цял ден и остава дълго след това. Дълбок и непроходим. Всичко е замръзнало и мъртво, но аз стоя сред виелицата и треперя.

И когато снегът се стопи, хората излизат и започват да се радват. Пролетта им носи цветя и надежда, но на мен не носи нищо. Аз още съм там и ще остана много дълго време.

Защото съм неподвижен като статуя. А това, което чакам, е само миг, който вече мина.
И никога няма да се върне, понеже миговете отминават, сменят се и се променят, а статуите не.

Толкова ми липса този миг.

Видях съкровище, каквото не бях виждал преди. Беше ми дадено да го държа, да го докосвам. И после ми беше отнето, понеже никога не би могло да бъде мое.
Идеалният цвят.

И сега мога само да тъгувам и понякога да го гледам отдалече, когато Онзи Който Притежава минава покрай мен, окичен с Цвета.

Поредната подигравка на Бог.
Ако един ден ми падне възможност, ще Му дам да се разбере.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Пишете смело, почти не трия негативните коментари :)