понеделник, 27 юли 2009 г.

Близки срещи от всякакъв вид

Какъв неочакван подарък получих преди няколко вечери. Няма да повярвате, затова ще пусна и снимки.

Та ето що за чудо ми се случи - Негово Височество, Старейшина Папа Краси се съгласи да отидем заедно на кино. След като повече от година отказваше да се видим и си измисляше всевъзможни оправдания, на 24-ти Юли най-сетне се срещнахме.
Но срещата ни беше само миг, ако нямаше снимки щях да си помисля, че отново съм сънувал.
Краси изникна като ангел, разпръсквайки суетните мъгли човешки и аз се почувствах като нищожество сравнен със него. Висок като планина, силен като великан - такъв бе Краси преди и все още не е загубил божественото си очарование, макар и годините неумолимо да напредват, както той самият многократно отбеляза.
Поговорихме малко за отминалите дни. Припомнихме си по-безгрижни времена, когато всичко беше по-лесно, по-красиво и по-вълшебно. И се съгласихме за това, че сили земни и небесни са се обединили, за да разрушат и малкото щастие, което имаме. Защото Бог така е устроил света, че да няма нито един, доволен от живота, когато съседката с косата дойде да го вземе.
И тъй, дойде време за филма, който гледахме, смяхме се и плакахме. А филмът бързо свърши, сякаш продължил бе само няколко секунди.
И когато излязохме от киното, мракът вече беше налегнал света, беше го притиснал в здравата си хватка и тихичко шептеше приспивни думи.
И там, пред киното, под покривалото от мрак, дадох своето малко приношение за Краси - играта по шестия филм за Хари Потър и една картичка с глупаво послание - вещи тъй жалки и недостойни за човек като Папата. Но той ги прие, благодари ми и дори се снима с мен.
Тогава каза, че трябва да си ходи и сякаш мракът се сгъсти. Нима съм вярвал, че вечерта ще продължи безкрайно? Дали не мислех, че както за Исус Навин Бог ще удължи вечерта, ще проточи филма и аз и Краси вечно ще останем в киното - без работа, училище, Людмил или каквото и да е друго, което да ни пречи? Вероятно дори съм си представял, че в някой прекрасен миг ще се обърна и до себе си ще видя Стефан Врачев, дошъл незнайно откъде. Вероятно съм очаквал да бъдем единствените хора в залата, както някога бяхме единствените трима, смело крачещи в реалността, променящи света, създаващи истината.
Но злобният, вечно захилен Бог, който управлява живота ми беше нетърпелив да отнеме едничката ми радост. И когато Краси си тръгна сърцето ми, тъй изстрадало през вековете и през световете в които съм живял, се превърна в ледена буца, която шумно се спука отвътре навън.
Краси скочи в очакващата го лимузина и се отправи към своя по-добър живот без мен. Нощта го погълна запълвайки пространството с отровен мрак, напомнящ ми за самотното ми съществуване.

И въпреки всичко се радвам. Отново имах онова приятно чувство, че имам приятели, че не съм съвсем сам. Това чувство, изчезнало от живота ми преди около 5 години никога няма да се върне. Но ето че в онзи много кратък миг Краси не се срамуваше да ми бъде приятел. И само ако Стефан беше там може би щях да успея по някакъв начин да запазя в сърцето си това чувство и да го извиквам в най-мрачните моменти, когато съм в сивата зона.
Но не успях. Стефан го нямаше, сега и Краси изчезна. Аз пак съм сам.

Може би някъде напред в бъдещето за мен е определен истински приятел. А може би трябваше да умра през 2007 както беше планирано.

А дали вече не съм в ада?

(ех, мишова му работа. Това трябваше да е забавна публикация, не поредната ми мрънканица)

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Пишете смело, почти не трия негативните коментари :)