петък, 19 юни 2009 г.

Хайл, Словострелецо! Привет и на теб, самота...

19 Юни
10 години откакто Роланд и Джейк спасиха Стивън Кинг.
10 години откакто чета Неговите книги.

А тя е пак тук. Слаба като скелет и бледа като мъртвец. В косата й се гърчат змии, оси и мъртви птици. В устата й гъмжи от малки, гнусни буболечки. Ръцете й са мръсни от засъхналата кръв, краката й са боси, напукани и с разширени вени. Облечена е с грозен парцал, който едва покрива отвратителната й голота. Увисналите й гърди се поклащат когато се смее с отвратителният си, дрезгав глас.
Тя е пак тук.
А колко я обичах някога...
Тогава бе красива, нежна. Тогава аз избрах да бъда с нея и тя беше сложила маската, за да я харесвам.
А сега пак е тук, но не по мое желание. Сега вече нямам избор, имам само нея. И тъй като вече не мога да я отхвърля, тя е свалила маската и ми се хили с развалените си зъби, плези ми се със синкавия език и ме сочи с късия си, крив пръст.
Самотата пак е тук. Преди я наричах принцеса и любима, а сега се страхувам да спомена името й.
Зад нея са наредени труповете на онези, които я изместиха от живота ми. Онези, чието място тя зае.
В черни чували до стената, само краката им стърчат.
Искам да плача, да викам, да споделя. Но няма с кого. Самотата е глуха.

Всички имат приятели, само аз съм сам. Само аз не мога да се сближа с никого. Обичал съм и вярвам, че съм бил обичан. Обаче всички, които някога са се приближавали до мен или са бягали като опарени, или лежат в черен чувал до стената зад самотата.
Трябва да съм щастлив, нали? Стивън Кинг ми е приятел, учител и баща. Но днес Той ми се струва толкова далечен, така нереален, дори... незначителен.
Ами Бог, Той е винаги с мен, нали? Бях си обещал повече да не изпитвам Бог, но ще е много мило от Негова страна да ме утеши, дори и по Неговия заобиколен начин. Ще е хубаво да ми покаже, че не съм сам.

Самотата прочете какво съм написал и сбръчканите цици пак се тресат. Присмива ми се.
Мразя я, а преди я обичах. И сега трябва да я обичам, докато всички други бягат, само тя иска да е с мен, дори и само за да ме мъчи и да се храни от скръбта ми. Какво ли обаче не бих дал, за да имам поне един истински приятел. Не просто познат, а някой, който би ми помогнал да махна всичката тази зеленясала помия в душата си и да извадя тежкия, отровен камък, потънал в дълбините й толкова отдавна, още когато баба ми беше млада и динозаврите ходеха по земята.

Сега искам да умра. Да, това искам. Няма какво да изгубя. Нямам нищо, а трябва да дам толкова много.
Искам да заспя и да не се събудя в този свят, искам да се събудя на полянката в края на пътя, където ще ме чака моята принцеса със зелена рокля. Аз ще сложа глава в скута й и ще попитам:
- Искаш ли да ти дам нещо?
- Имаш ли какво? - ще попита тя.
- Не.
- Нищо не искам, заспивай.
- А искаш ли да ми дадеш нещо?
- Трябва ли?
- Не, не се нуждая от нищо сега.
- Тогава заспивай, забрави всичко - черно-белият кон, слънчевата принцеса, Бог, Стивън Кинг, Самотата - най-вече нея. Забрави ги, нека съзнанието ти да е празно, а сънят вечен.

Така си представям смъртта. Празна. Чиста. Моя.

Исках да пиша за Стивън Кинг, а изписах един куп простотии.
Обичам Стивън Кинг, Той го заслужава.
Но сега съм сам.
Сам.
И самотата е моята приятелка, моята любов и моята майка. Самотата е награда и присъда.
Моя господарка и моя слугиня.
А вечността е домът в който съжителстваме.
Няма смърт за самотния и няма самота в смъртта, както няма живот в самотата.
Самотата е там, където няма живот и няма смърт. Но надеждата остава, самотата така желае. Защото където няма надежда, няма и мъка. А самотата иска да ме мъчи.
Затова е тук.
Тя пак е тук.
Завинаги тук...

9 коментара:

  1. Твърде много ми се иска да бъдем приятели, но тази глупава провинция ни дели... :(

    Мразя живота си и това, че съм родена в Несофия...

    ОтговорИзтриване
  2. Ти да не мислиш, че смятам да остана в София завинаги?
    При първа възможност заминавам за Несофия. Е, няма да дойда при теб, на село в дълбоката провинция, но ще ида някъде, където е по-тихо, по-чисто и по-красиво.

    ОтговорИзтриване
  3. ок, и тогава тази глупава дистанция няма да е между София и Несофия, а ще е между Несофия.1 и Несофия.2 :)

    ОтговорИзтриване
  4. Не знам дали ще те успокои,но и аз съм имала подобни моменти. Идея си нямаш как седяла с дни да се чудя възможно ли е да нямам ните един истински приятел. Такъв дето ще мисли за теб, колкото и за себе си. И истината е,че няма,няма,няма и няма...Но аз си живея напук. Напук на всички тия дето не са ми приятели и не им пука за мен наполовина толкова,колкото на мен за тях. Горещо ти препоръчвам същото, но без да се заливаш от самосъжаление. В големи дози не е полезно, но в по-малки ни помага да се чувстваме по-добре.
    В този ред на мисли не си съвсем сам в самотата си, има хиляди такива самотници наоколо.
    Много ми се иска да те окуража,но предполагам и сам разбираш,че няма как да го направя качествено. Ти и аз не се познаваме, на практика не знаем нищо един за друг. Това ,което си градим като мнения е само от творчеството ни.
    И все пак мога да съм съпричастна от човешка гледна точка.
    Не се отчайвай ;]]

    ОтговорИзтриване
  5. Плаках. Ти си умен и интелигентен. Имаш за какво да говориш и умееш да чуваш. Вярвам, че има приятел за теб. Просто го потърси. Не се затваряй и отчайвай.

    ОтговорИзтриване
  6. Ами, GiGs, и това не е малко.
    Пък и познаваш ли творчеството на някого, донякъде познаваш душата му.

    Анонимен, реших да потърся този приятел и опитах да разговарям със себе си и да се харесам сам. Само че, още на 3-тата минута се отвратих от себе си и се намразих. Вероятно определеният ми от Бог и от КА приятел ще е някой сляп и много тъп.

    ОтговорИзтриване
  7. Самотата беше вързала ръцете и краката й, беше я мушнала в черен чувал и я беше захвърлила до студената стена. Краката й-безжизнени стърчаха от чувала и колкото и да се опитваше да ги помръдне, да му покаже, че още е там, че е още жива и че още му е приятелка не можеше - Грозното изчадие пред нея бе замразило движенията й така, че тя дори не можеше да извика.
    Самотата бе събрала всичките му приятели и близки, беше ги обездвижила със студения си дъх и ги бе оставила там-в чувалите. Самотата бе ревнива. Някога Мишо я обичаше, тя беше слагала най-красивата си премяна и се бе въртяла около него като пепелянка около жертвата си. Но сега той не искаше да е с нея, бе преминал смъртоносния й трап и бе решил да продължи напред.
    Тя бе коварна. Ревността й накара красивата й маска да се разкапе, показвайки истинското й лице. Тя бе минала всички граници само за да го накара да се чувства зле, за да го съсипе. Бе го накарала да мисли, че е убила всички негови приятели, мислейки си, че по този начин отново ще го спечели за себе си, че ще го върне в отровните си прегръдки.
    Тя обаче не знаеше, че има неща хиляди пъти по силни от нея. Неща като Любовта, Приятелството, Човешката воля и Истината. Всички те се съюзиха срещу нея, решили веднъж завинаги да я изтръгнат от живота му. Заедно те се насочиха към чувалите с безжизнените тела.
    Мишо стоеше срещу нея, отвращавайки се от вида й. Как може някога да я е обичал, като е толкова отвратително отблъскваща. Но нямаше избор. Тя бе отнела всичко, което някога му бе давала сили, обгръщайки го със студените си ръце.
    И точно когато той бе готов да се отпусне в смъртоносната й прегръдка се чу звук. Вибрация. Мелодия. Телефонът му звънеше.
    - Изчакай малко, може да е Бог - каза Мишо на Самотата и пристъпи към мобилният си. Дени. "Защо ми звъни - помисли си той. - Не е ли умряла"
    - Ало?
    - Здрасти, Мишо. Лежим с няколко човека в едни чували в тоята стая и се чудим дали не можеш да ни помогнеш да излезем, пода ти много ръби, а и е студено.
    В първия момент той се стъписа, после видя мърдащите крака, подаващи се от чувалите. Самотата изпищя и се опита да се нахвърли върху него, но куршум изхрърча от една от книгите на поредицата "Тъмната Кула" и я прониза в сърцето. Тя падна, сгърчи се, стана на прах, а Стивън котарака я помисли за котешка тоалетна и се облекчи върху нея.
    - Благодаря, сай Кинг - обърна се Мишо към рафтчето си с любимите си книги.
    - За теб винаги, стрелецо - отвърна малкото му графично изображение от ръба на "Сейлъмс Лот"
    - По-бързо - чу се приглушеният глас на Стефан изпод чувалите - гъза ми се схвана.

    ОтговорИзтриване
  8. Този коментар бе премахнат от автора.

    ОтговорИзтриване
  9. Много интересен разказ... Направо гениално си съчетал хумора с действителността, но...
    Ако разказа говори за теб... Ти имаш много приятели и го знаеш:)) От всичките ни общи познати не познавам някой който да не те харесва:) Ти си забавен и умен и всички които те познават го знаят, но може би не искаш да го видиш. И знаеш също кой винаги те обича...

    ОтговорИзтриване

Пишете смело, почти не трия негативните коментари :)