вторник, 6 май 2008 г.

Не ме погребвайте

Лежа и ги гледам – обикалят около мен. Изглеждат тъжни.
- Защо ме гледате така? – ги питам. Мълчат и обикалят. Стефан, Дени, Калин, Иво и други. Мислят ме за мъртъв.
- Аз съм жив! – виквам, но напразно. Не ме чуват.
Сега носят цветя.
- Не съм мъртъв! – крещя без ефект. Те продължават да носят цветя. Продължават да обикалят с наведени глави. Това е моето погребение, но аз съм жив.
Полагат ме в ковчег. Затварят капака, но аз виждам през него, защото е стъклен. Вдигат ковчега и поемат към гробищата.
Ето, пристигнахме. Изкопали са ми дупка. Има свещи. “Да се подпалите дано” си мисля.
- Поне няма ли да кажете нещо хубаво преди да ме погребете? – питам от ковчега. Не отговорят. Нямат какво да кажат.
Тогава някой проговаря. Пита:
- Как умря?
А Стефан отвръща:
- Самоубийство.
!?
А стига бе.
Продължавам да си лежа. Какво друго, нали това се прави в ковчег? Но съм жив.
Започват да ме спускат в дупката. Опитвам за последно, този път вече съм изплашен:
- Пуснете ме да изляза. Не съм мъртъв. Жив съм. Не виждате ли?
Мятам се като обезумял, но те продължават да наблюдават спускането мълчаливо. Явно за тях съм мъртъв. Какво друго ми остава, освен наистина да бъда такъв.
Ето ги над дупката. Започват мълчаливо да хвърлят пръст един след друг. Първо е Стефан после Дени, Калин, Иво, Мики, Пепи, Буба, Пламена, я и Цвети, появява се и Краси със своята дажба пръст. И още, и още. Редуват се и се въртят. Танц на смъртта. На моята смърт.
- Хвърляйте – виквам аз – така ми е добре.
Пръстта се натрупва.
- Хвърляйте, тъкмо няма да ви виждам.
Туп, туп, туп, по капака на ковчега.
- Хвърляйте! Продължавайте! Хвърляйте!!!
И те продължават... Хвърлят...

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Пишете смело, почти не трия негативните коментари :)