петък, 11 април 2008 г.

Сънят на Мишо


На всички онези,
които чувстват същото,
към "Хари Потър"
или към която и да е друга книга...

"- Това тук истинско ли е? Или се случва вътре в главата ми?
- Разбира се, че се случва вътре в главата ти, но защо,
 да му се не види, това да означава, че не е истинско?"

- Мишо - повика ме някой. Стреснах се, защото си бях сам вкъщи. Реших, че ми се е сторило и точно тогава тихото гласче ме повика отново:
- Мишо... - Сега вече наистина се изплаших. Започнах да се оглеждам, но не видях никого.
- Мишо - за трети път ме повика гласът и тогава видях откъде идва, но това не намали страха ми. Гласът идваше от книгите за Хари Потър, поставени на една етажерка до вратата. Там имаше и други книги, но аз бях сигурен, че ме викат именно книгите за Хари Потър.
Приближих се и зачаках да ме повикат отново, но това не се  случи. Тогава взех една от тях, отворих напосоки и зачетох. Бях попаднал на първото изпитание в тримагическия турнир. Реших да прочета началото.
На следващия ден отворих първата книга и сякаш невидима сила прикова вниманието ми към текста. Отново бях въвлечен в един магически свят, изпълнен с приключения и опасности. Отново се изправих срещу триглавото куче Пухчо, срещу чудовищния базилиск, срещу частицата зло в дневника на Риддъл. Отново призовавах покровител и обяздвах хипогриф. Отново се изправих срещу възродения Волдемор, срещу смъртножадните в министерството и тайнствената арка. Плаках за Сириус, за Дъмбълдор, за Ремус и Нимфадора. И така, почти без да искам, прочетох и седемте книги, а две седмици неусетно бяха отлетели. Кога съм живял през това време, дори не си спомням.
Беше късно през нощта и ми се спеше. Легнах и сънувах:

Стоях сред една голяма поляна. Какво правех там, не помня, но вършех нещо. Тогава покрай мен пробяга малко гномче, което се смееше. Аз реших да го хвана и се затичах след него. Почти го бях настигнал, когато гномчето скочи в една дупка и изчезна от поглед. Аз изобщо не се замислих и също скочих в дупката. Започнах да падам и малко се изплаших, все пак не знаех дали сънувам или не. Обаче се приземих на меко. Станах и тръгнах по осветения с факли тунел.
Скоро след това стигнах до края на тунела. Пред мен се изпречи стена, а над мен имаше дупка високо в тавана. Тъкмо се чудех какво да правя, тъй като не можех нито да изляза, нито да продължа, когато над мен полетя красива червена птица. Веднага познах феникса Фоукс, защото беше същият, какъвто си го представях. Вдигнах ръка и се хванах за опашката му. Птицата ме понесе нагоре, сякаш бях едно от перата и.
Когато излязохме, дупката се запълни и изчезна. Аз се пуснах и се озовах в малка кръгла стая с една единствена врата и без прозорци. Пред вратата стоеше ниска жена, приличаща на жаба. Долорес Ъмбридж.
- Господин Костов, добре дошъл отново. - Каза тя с ужасния си писклив глас - Изчакайте само да отбележа в списъка с поканените, че сте дошъл. О, вие сте последен, всички други са вътре.
Последните думи тя каза след като отметна името ми в дълъг списък с гости. След това отвори вратата и ме покани да вляза.
И аз влязох.
Намирах се в Голямата зала в Хогуортс. Там беше пълно с хора, които пълнеха куфарите си с багаж. Явно заминаваха нанякъде.
- Здравей, Мишо! - викна някой. Аз се изненадах не толкова, че той ме позна, колкото, че аз веднага се сетих кой е. Беше Сириус Блек.
- Здравей, Сириус. - Той се обърна и продължи разговора си с близнаците Уизли, единият напълно жив, а другият напълно двоух.
Колкото повече хора виждах, толкова повече хора познавах. Всъщност не видях никой непознат. Всеки, който ме виждаше също ме разпознаваше. "Здрасти, Мишо" - звучеше отвсякъде. Някой само ми махаха или ми се усмихваха. Драко Малфой, Краб и Гоил кимнаха хладно.
Не видях всички герои от книгите за Хари Потър, но всички, които видях, бяха герои от тези книги. И всички изглеждаха така, както си ги представях. Гласовете им бяха същите, каквито звучаха в главата ми.
Видях две момичета, които спореха - Хърмаяни и Луна. Реших да чуя за какво си говорят.
- Казвам ти, Луна, няма невидими летящи носовирци.
- Ти някога виждала ли си видим носовирец? - спокойно попита Луна, докато се опитваше да мушне странна шапка с нещо като морков отгоре в препълнения си куфар.
- Не съм виждала носовирци, защото, както вече ти казах, те не съществуват.
- Напротив, съществуват, а това, че не си виждала само доказва, че всички са невидими.
Хърмаяни поклати глава и се отдалече без да ме види. Бях малко разочарован, исках да разбера дали и тя ме познава.
- Здрасти, Мишо, радвам се, че най-сетне дойде.
- Здравей, Луна. Тръгвате ли някъде?
- Да - усмихна се тя - отиваме си. Искаш ли дя видиш някой за последно?
- Може. Хари Потър тук ли е?
- Ще дойде скоро. Отиде да уточни подробности за заминаването с машиниста. Искаш ли да видиш някой друг?
Аз се замислих малко и казах името на любимия си герой от книгата:
- Сивиръс Снейп.
- Той е тук - зарадва се луна и заподскача нанякъде, аз предположих, че трябва да я последвам. След кратко провиране през тълпата, се изправих срещу мрачната фигура на Нечистокръвния Принц.
- Добър вечер, Михаил Костов. - хладно ме поздрави той и продължи да гледа някъде над мен към шумната тълпа. В ръката си държеше съвсем малък куфар. Явно нямаше толкова багаж, колкото тайни се криеха под мазната му коса.
- Здравейте, професор Снейп.
Забелязах, че на Снейп не му пука много за мен и се обърнах към Луна:
- Къде сме?
- В голямата зала - каза тя и показа посипания със звезди таван.
- Това в главата ми ли се случва?
- Не, разбира се. - възмути се Луна - случва се в сърцето ти. Затова всички те познаваме, през цялото време бяхме тук. И ти беше с нас. Но сега трябва да си тръгнем.
- Защо?
- Защото вие твърде много пораснахте, господин Костов. - Каза иронично Снейп, без да ме поглежда.
- Аз не мисля така. - сериозно каза Луна - ти си си същият, но май-сърцето ти се смали.
Снейп се изсмя. Дали на Луна или на мен, не знам, но ме заболя.
- Но аз не искам... - Започнах аз, но в този момент вратата на залата се отвори, влезе Хари Потър и заяви:
- Пригответе се, време е да заминаваме.
- Чао, Мишо. - каза Луна и заподскача за да вземе куфара си. Снейп дори не ме погледна.
Видях как любимите ми герой, с които бях прекарал толкова много време, започнаха да се вълнуват и суетят около багажа си. Тогава цялата зала започна да се отдалечава, а аз останах да вися в небитието. Останах сам в празнината на сърцето си. И колкото повече те се отдалечаваха, толкова по-силно ги обичах и желаех да бъдем отново заедно.
- Здравей, Мишо, защо си тъжен? - Друг познат глас. Обърнах се и видях, че към мен се приближава Стивън Кинг със смешна шапка с крилца на главата си.
- Отиват си, сай Кинг, отиват си от мен... завинаги.
- Те ли си отиват? - попита Стивън Кинг - Или ти ги напускаш?
- Ами ето, те се отдалечават от мен.
- Знаеш ли, - подхвана Стивън Кинг - понякога си отива не този, който се движи, а този, който стои на едно място.
След тези мъдри слова крилцата на шапката запърхаха и Стивън Кинг отлетя, оставяйки ме отново сам.
И тогава прозрях. За героите от "Хари Потър" има отредено място в сърцето ми и с каквото и да се опитвам да запълня дупката, тя никога няма да зарасне и никога няма да спре да кърви.
Тогава се затичах след отдалечаващата се зала и никак не се изненадах, когато открих, че тичам покрай релсите на влак, който се отдалечаваше от мен. Дори познах влака - "Хогуортс Експрес", разбира се.
- Спрете! Спрете влака! - колкото и да виках, влакът набираше скорост. Силите започнаха да ме напускат. "Хогуортс Експрес" беше просто малка точица в далечината. И тъкмо се бях отказал, когато нещо прелетя над мен. Хипогрифът Бъкбийк кацна на два метра от мястото, където стоях. Затичах се и се хвърлих на гърба му. По принцип има процедура за обяздване на хипогрифи, но аз нямах време, а Бъкбийк явно не беше по протоколите. Разпери крилете си и се понесе като вятъра, а аз за малко да падна назад.
Ето го влака. Разстоянието бързо се стопяваше. Започнах да се питам как ще се кача. През това време пътниците ме бяха забелязали и се бяха показали на прозорците, за да ме насърчават. Показа се и Хагрид, който викна:
- Мишо, приближи се и аз ще те хвана.
Бъкбийк явно разбра, защото се изравни с прозореца му. Полувеликанът протегна огромните си ръце, обгърна здраво раменете и колената ми и ме внесе като дете през прозореца.
Вътре всички викаха и се радваха. Забелязах, че влакът е променен. Нямаше купета и седалки. Просто дълги вагони, натъпкани с хора. Малко като във филм на Спилбърг.
- Мишо, бях сигурррна, че няма да ни оставиш. - Щастлива извика Фльор Делакор.
Видях много щастливи лица. Невил подскачаше или може би танцуваше. Джини се беше облегнала на стената на вагона и май плачеше от щастие. Щастлива изглеждаше, колкото и да е невероятно, дори Белатрикс Лестранж, която заедно с Волдемор и още няколко смъртножадни стоеше в края на вагона.
- Трябва да спреш влака - каза Чо Чан.
- Иди при машиниста -  посъветва ме Хари.
Аз тръгнах през вагоните и където и да минавах ме посрещаха радостни възгласи.
Когато влязох при машиниста се вцепених. Никой друг не би ме стреснал така, както ме стресна човекът зад кормилото (защото в  съня ми това беше влак с кормило). Машинистът бях аз.
- Мишо, - казах аз, сънуващият - трябва да спреш влака.
- Защо? - попитах аз машиниста.
- Защото тези хора трябва да останат в сърцето ми.
- Но те не са истински хора, Те са герои от книга. От детска книга.
- За мен те  не са просто герои, те са личности. Всеки един от тях живя в сърцето ми. Аз обичах "Хари Потър" и живях с героите от книгата цели седем години. Това не може да свърши просто така. Не може да си отидат, защото още ги обичам и има още какво да науча от тях.
Тогава аз, машинистът, погледнах аз, сънуващият, и казах:
- Тогава спри влака.
- Как - ядосах се аз, сънуващият, - ти си машинистът.
Обаче  тогава осъзнах, че всъщност аз съм машинистът. Дръпнах спирачката и се събудих.

Днес книгите за Хари Потър са на видно място в стаята ми. Радвам се за това свръхестествено преживяване, което имах. Благодаря на Стивън Кинг за помощта му, той винаги знае какво да каже.
Аз ще продължавам да пораствам. Сърцето ми ще се пълни с най-различни неща, с времето може би ще се смалява, но едно е сигурно, както сигурно е, че наргълите не могат да плуват - за героите от Хари Потър ВИНАГИ ще се намери място в сърцето ми...
06.03.2008
НРО

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Пишете смело, почти не трия негативните коментари :)