петък, 28 март 2008 г.

Приказка на сенките: Мъртви деца


Страшно ли е или тъжно?

Две мъртви деца вървят по пътя към училището. След тях още две и още две. Вървят по напукания път, под голите клони на дърветата. Нито една тревичка не украсява сухата пръст, нито едно цвете не нарушава безжизнената пустинна сивота. Само изкривените безлистни дървета стоят като слепи пазители от двете страни на пътя.
И сред шумния безгласен поток от мъртви деца върви едно живо. То не е като тях и не е с тях. Издава го меката му жива кожа, тъй различна от грапавата люспеста покривка върху мъртвите му съученици-мумии.
Децата се изкачват по студените стълби на училището. Вървят под зоркия поглед на мъртви портиери, мъртви учители и мъртъв директор. Над тях въздухът трепери безжизнено от кънтящия звук на тишината. Гърчи се под тежестта на хилядите неизказани думи.
Всички деца са мъртви. Всички, с изключение на едно. То не е като тях и не е с тях. То е различно, защото вижда, защото чува и защото усеща. То е различно, защото има мечти и надежди. Различно е, защото има бъдеще.
Но какъв шанс има блясъкът на две очи сред стотиците други слепи, но ненаситни. Какъв шанс има туптенето на едно сърце и препускащата кръв, сред гората от изсъхнали сиви сърца, забравили вкуса на живота? Какъв шанс има топлината на едно тяло сред студенината на света?
И живото дете скланя глава. Затваря очи. Сърцето спира да бие и кръвта застива във вените. Тялото остава неподвижно. Остава студено завинаги.
Детето спря да мечтае, спря да се надява. Вече не усеща, не чува и не вижда. Детето вече е мъртво. Вече е като тях и е с тях. Всички деца са мъртви. Без изключения.
Училището свършва и мъртвите деца се прибират в мрачните гробници, в които живеят. При мъртвите си родители в мъртвия си свят. Утре няма да се събудят, защото няма да заспят. Утре ще бъде днес завинаги. Колко прави са пътеките на смъртта...
А в това време, една жива майка и жив баща, очакват детето си. Очакват го да се прибере в малкото светло и топло петънце сред вълните на мрака, което е техният дом. Но детето няма да се прибере. Не и в своето безкрайното днес, а тяхното утре е недостижимо за него.

Страшно ли е или тъжно?...
21.02.2008
НРО

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Пишете смело, почти не трия негативните коментари :)