неделя, 23 март 2008 г.

Децата на утрото


Утрото е най-любимата част от денонощието за мен. Питали ли сте се някога, защо част от земята винаги е осветена? Защо нощта не обгръща цялата планета? Не, не говоря за глупавото обяснение, че земята се върти около слънцето. Това е за глупаците, които не могат да приемат, че има неща, които не разбират. Сега ще ви разкажа истинската история. Тя е романтична и тъжна, така че всички, които не харесват такива истории, спокойно могат да спрат да четат и да си тръгнат, няма да се сърдя.

Някога, дълго преди раждането на цивилизацията и скептицизма, нощта и денят настъпвали едновременно по цялата земя. Нощта продължавала 11 часа, толкова били отредени и на деня. Останалите 2 часа, както се сещате, били за преходните периоди, наречени утро и вечер.
Когато настъпело царството на деня, на земята, сред все още първобитните хора, слизали децата на слънцето. Те били облечени в красиви жълти дрехи. В косите си имали диадеми от злато. На ръцете си - гривни и пръстени от най-красивите скъпоценни камъни сред световете. Децата на слънцето започвали да свирят и да пеят прекрасните си песни, а хората щастливи танцували и се радвали. В песните се разказвали невероятни истории за други светове и хора, които нашите предци не разбирали, но мелодиите били така вълшебни, че изпълвали земната природа с енергия. Цветята се разтваряли и започвали да излъчват благоуханията си, дърветата се отрупвали с плодове, който никой не ядял защото песните на Слънчевите хора давали достатъчно енергия на всички живи същества. Като библейска картина - лъвът, агнето и човешкото дете седели и се наслаждавали на мелодиите.
И така, след 11 часа идвала вечерта. Децата на слънцето спирали да пеят и започвали да се изкачват по слънчевата стълбичка, към своя дом. Тогава идвали децата на Луната, облечени със сини копринени мантии. Чакали всички слънчеви деца да си отидат.
Тогава те започвали да пеят и свирят. Хората, уморени от изпълнения със танци и щастие ден, лягали да спят. Красивата музика на лунните хора подхващала изморените им съзнания и започвала да рисува красиви картини в главите им. Така хората сънували прекрасни и щастливи сънища. 11 часа и магическите музикални инструменти замлъквали. Идвало времето на утрото.
И така всеки ден и всяка нощ - песни и музика. И два часа подтискаща тишина.
Една сутрин, когато всичко вървяло по старому, един син на луната се обърнал назад, за да погледне децата на деня и погледът му попаднал на една невероятно красива слънчева дъщеря. На тях им било забранено да говорят с дневните хора, но му се искало да остане и да я погледа още малко. Неговите братя и сестри, които бързали да стигнат до лунната стълбичка, започнали да го заобикалят и да му отправят остри думи. Някой се блъснал в него и се спрял, друг се блъснал в тях двамата (дори децата на нощта се уморявали). Децата на слънцето забелязали суматохата и започнали да се подсмихват презрително. Забелязала ги и дъщерята на слънцето, която станала обект на любопитството на сина на нощта. Тя обаче забелязала и сините му очи, тъй като той бил единственият обърнат с лице към тях. И то точно към нея. Изведнъж тя разбрала, че той гледа именно нея и затова е станала блъсканица. Той усетил, че е разкрит и бързо се изкачил по стълбичката.
И така, денят започнал. 11 часа.
Вечерта по лунната стълбичка започнали да слизат децата на нощта, а по слънчевата мълчаливо да се качват децата на деня. Една дъщеря на деня обаче се забавила. Сетете се коя. Тя гледала дали някой от нощните хора ще дойде да я види. И той дошъл. Един от първите, които слезли, бил онзи син на Луната, който се загледал в нея. Те застанали на сравнително голямо разстояние един от друг и… нищо. Само се гледали и се усмихвали. Е, за тях и това било много. Било сериозно нарушение. Тогава няколко нейни братя и сестри я издърпали и я отвели нагоре по стълбичката. В тази нощ този син на нощта пял най-хубаво от когато и да било преди. 11 часа без прекъсване.
На сутринта изкачването започвало, но той стоял по-далеч от останалите. Очаквайки още няколко минути съзерцание на красивите зелени слънчеви очи. И ето я. Първа по стълбичката. Тя застанала срещу него, пак на доста голямо разстояние, но все пак по близо отколкото вечерта. Той се усмихнал, тя му отговорила със същото. Отзад няколко деца на нощта тръгнали към него, за да го съпроводят по стълбичката. Той нямало да се съпротивлява, но нямал и намерение да тръгне без поне две ръце на раменете си. И ето, един син и една дъщеря на луната го хванали за раменете и опитали да го обърнат. Той обаче тръгнал заднешком, за да продължава да наблюдава прекрасното слънчево създание.
И преди се било случвало някой да погледне дете от противоположната страна. Дори да се загледат. Но това, което последвало било невиждано и нечувано преди. Дъщерята на деня започнала да пее, преди всички лунни хора да са се качили по стълбичката. Преди дори всички слънчеви да са дошли. Двамата, които дърпали сина на нощта, го пуснали удивени. Останалите деца на луната замръзнали на място и само гледали възхитени. Гласът се разнасял по цялата земя. Слънчевите деца също стояли на едно място, защото били шокирани. Това било грубо погазване на всички правила. Тя пяла десетина минути и млъкнала. Все още удивените деца на нощта, започнали да се изкачват по стълбичката. Вече никой не закачал този, който продължавал да се взира в дъщерята на деня. Когато всички се качили, той ги последвал отправяйки и един последен поглед. Тогава тя отново започнала да пее. Този път я последвали и останалите деца на слънцето. 11 часа.
Вечерта дъщерята на деня гледала към лунната стълбичка, по която пръв слизал, разбира се, “нейният” син на нощта. Сега и други деца на слънцето любопитствали да видят, дали той ще отговори на нейната песен. Той изтичал и застанал на 10-ина метра от нея. И още преди следващия син на луната да е докоснал земята, той запял. Сега било ред на слънчевите хора да гледат удивено и да примигват. Сина на луната пял около половин час. Тогава спрял, а децата на слънцето започнали припряно да се изкачват нагоре. Имали два пъти по-малко време. Последна се качила… има ли смисъл да казвам коя? Децата на нощта подхванали песента си. 11 часа.
На сутринта той стоял и чакал. Тя слязла по стълбичката. И се затичала към него. Застанали на няколко метра един от друг. Тя започнала да пее, докато братята и сестрите и слизали към земята. Децата на нощта не се качвали, защото искали да се насладят на прекрасната музика. Обаче минали 40 минути и всички започнали да се притесняват, че нощта може и да не си тръгне навреме. Няколко деца на нощта тръгнали към него, а няколко на деня към нея. И тогава той започнал да пее. Песента им зазвучала в идеална хармония. Защото децата на нощта и децата на деня са създадени да пеят заедно, а не по отделно. Целия свят замръзнал. Всички слушали невероятната песен. Часове наред, двамата стояли на границата между деня и нощта, и пеели. Утрото щяло да продължи безкрайно. И тогава пазителят на деня и топлината – Слънцето и пазителката на нощта и всички тайни – Луната дошли над света, за да спрат песента на любовта. Слънцето наредило: “Хванете я и я изгорете. Разпръснете прахта и над света, за да бъде разнасяна от вятъра и да напомня на всички, че законите са, за да се спазват!” Луната наредила: “Хванете го и го замразете, нека тялото му да ви бъде като паметник, за да няма друг, който да реши да нарушава природните закони!”
Тогава, сляпо подчинявайки се, децата на луната и децата на слънцето се спуснали към двамата пеещи влюбени. Те се хванали за ръце и започнали да тичат. Но скоро силите им се изчерпали. “Не мога повече да тичам.” - казала тя. Тогава той и дал от своята сила, а тя от нейната. Те станали едно цяло и разделянето им щяло да доведе до тяхната смърт. А децата на нощта останали вечно на земята. Вечна нощ. И децата на деня останали също, за да гонят двамата влюбени. Вечен ден. А между тях са те. Държащи се за ръце. Децата на вечното утро.

Затова днес винаги има една светла и една тъмна половина на земята. Защото децата на деня и тези на нощта непрестанно преследват децата на утрото. Децата на нощта вече не пеят. Те поставят капани и крият чудовища. Децата на деня също не пеят. Те безспирно преследват двамата влюбени. А те продължават да се носят над света, подхранвайки се с енергия един друг и да пеят прекрасната си песен на любовта.

Затова обичам утрото. Защото тогава чувам тази песен и тя ме изпълва със щастие. Знам че и други я чуват. Има надежда за този свят.
Чудите се, защо не сте чули песента? След като децата на слънцето и на нощта престанали да пеят, човечеството се изродило. Започнало да приписва зрението и слуха на очите и ушите. А те, открай време, са сетива на сърцето. Ако някоя сутрин станете рано, преди слънцето да е изгряло и дочакате утрото, ако слушате със сърцето си, ще ги чуете. Те са щастливи, въпреки че са обречени вечно да бягат. Щастливи са, защото са заедно.
И когато чуете песента, пейте и вие. Дори, ако и вие като мен, не можете да пеете. Няма сърце, което да не може. Това е езикът, на който то говори.

22.11.2007
НРО

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Пишете смело, почти не трия негативните коментари :)