събота, 22 март 2008 г.

Как две човечета спасиха зората



Имало някога едно човече, което вървяло в безкрайната нощ, по дългият и ветровит път към Пурпурния Град. Силните ветрове го изпращали ту в единия, ту в другия край на пътя и човечето много се страхувало да не се озове сред дърветата от двете страни, където се разхождали свирепи зверове. По пътя ходели много други хора. Някои бързали напред и задминавали човечето, други ходели много бавно. Били тръгнали преди човечето и щели да стигнат много след него.
Едно друго човече настигнало първото. В ръката си държало здраво въже. В този момент вятъра духнал човечето с въжето, и то полетяло към края на пътя. За негов късмет първото човече успяло да го хване.
- Благодаря ти! – казало човечето с въжето.
- Много хубаво въже – казало другото човече.
- Да, вятъра го довя.
- И какво ще правиш с него?
- Не знам, но ми харесва.
- Искаш ли да се завържем един за друг? Така няма опасност вятърът да ни  завлече извън пътя.
- Добре. Това е гениална идея. – Развълнувало се човечето, че от въжето му ще има полза. Така двете човечета се завързали и тръгнали заедно към Пурпурния Град. Вятърът опитвал да ги събори. Понякога някой от тях падал, но благодарение на въжето оставали винаги в центъра на пътя.

След известно време стигнали до голямо дърво с надвесени над пътя клони. На един от тях било завързано трето човече. С много дълга брада и зелени дрешки. Човечето имало само една ръка, другата била заменена от голям ключ, досущ пиратска кука. Малко по-напред на пътя имало красива кутия с катинар.
- Помощ, помощ!!! – започнало да вика човечето на клона. – Моля ви, помогнете ми!!! Трябва някак си да развържете въжетата около ръцете ми и да ме освободите, за да мога да отключа кутията и да пусна слънцето. Тогава царството на мрака ще свърши и той ще започне да се редува с деня, както е редно. Мнозина минаха от тук, но не успяха да достигнат въжетата. Някой опитаха да се изкатерят по стъблото, но бяха хванати от зверовете в гората.
Първото човече застанало на пръсти и се протегнало, но въжетата, държащи брадатото човече за клона, били твърде високо. Неуспех претърпяло и другото човече. Тогава едното стъпило на раменете на другото, достигнало въжетата и освободило пленника. Той скокнал от клона на земята. Отишъл при кутията и я отключил. Отвътре излязло Слънцето в целия си блясък, носейки дългоочакваното и вече забравено утро на земята.
- Благодаря ви! – казало слънцето на двете човечета. – От днес нататък всяка сутрин, когато идвам над света, ще рисувам красиви картини в небето, в чест на вас двамата. За да не забравите никога, че вървяхте заедно по пътя към Пурпурния Град, че бяхте свързани и неразделни и че нямаше нищо невъзможно за вас.
И слънцето се издигнало в небето, дарявайки света със светлина и топлина. А двете човечета продължили по дългия и ветровит, но не и покрит с вечен мрак, път към Пурпурния Град.

След дълго ходене стигнали до място, където пътя се разклонявал. На едната страна имало табела с надпис “Към Пурпурния Град”, на другата -  табела със същия надпис. Тогава едното човече казало:
- Мисля че правилния път е левия.
- Аз мисля че е десния – отвърнало другото човече. Започнали да обсъждат, но не стигнали до съгласие. Тогава едното човече казало:
- Тогава нека срежем въжето и всеки да поеме по своя път.
Така и направили. Срязаното въже останало на мястото, където пътят се разклонявал, като мъртва змия. Като паметник на раздялата.
- Викай от време на време. Когато чуя гласа ти ще ти отговарям.
- Добре. Ти също викай. Ще чакам да чуя твоя глас, за да ти отговоря.
Така двете човечета си стиснали ръцете и се разделили.
Човечето, което тръгнало по левия път, вървяло известно време. Тогава започнало да се страхува, защото било нощ, а познаеш ли веднъж светлината, тъмнината започва да те плаши. Самотата го подтискала. Тогава викнало с все сила. Някъде отдясно се чул гласът на другото човече. След още известно време отдясно отново се чул гласът на другото човече. Човечето на левия път извикало в отговор.
Така човечетата вървели по различни пътища и си викали. Гласовете им обаче ставали все по далечни и тихи. Докато веднъж човечето на левия път извикало, но не последвал отговор. Човечето извикало отново, но получило същия отговор. Тогава се разплакало и продължило по пътя си, който обещавал да го отведе до Пурпурния Град.
И въпреки че не получавало отговор, човечето все пак викало от време на време.  Надявало се пътищата отново да се сближат или може би да се съединят. Но надеждите му оставали напразни, а зовът все така не се завръщал…

А слънцето продължава да изгрява всяка сутрин. Продължава да украсява небето с най-различни цветове в чест на двете човечета по пътя към Пурпурния Град. Понякога червената светлина на утрото пада върху захвърленото в прахта въже, символ на началото и края.

Ако някога чуете самотния вик на някое от човечетата, отговорете му. Извикайте и му дайте надежда, била тя и напразна. Сълзите вече са на свършване…

19.11.2007
НРО

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Пишете смело, почти не трия негативните коментари :)